Ерик Лустбадер - Владетелят (Част II)

Доволен от своята логика, Аки се отпусна и заспа. На сутринта стана рано и отиде да помогне на майка си да свалят бамбуковия прът, забит пред прага на дома им.

После попита дали може сам да развърже транспаранта. Освободен от вървите, шаранът лежеше в ръцете му и потрепваше като жив.

Той внимателно го внесе вътре и започна да го увива в най-хубавата оризова хартия, която успя да намери. После коленичи до футона си и нежно тикна пакетчето под възглавницата.

Изправена на прага, Юмико го гледаше с овлажнели очи.

Тази година Аки получи два подаръка за рождения си ден. Първият беше изящен лък от чемширово дърво с колчан тънки стрели — това, за което си беше мечтал през цялата зима. Прегърна майка си със светнало от радост лице, после изскочи навън да пробва тетивата.

— Не забрави ли нещо, Аки-чан? — извика след него Юмико. — Нямали да разопаковаш и втория подарък?

— Втори подарък? — извърна се момчето и озадачено пристъпи към ниската масичка. — Какъв подарък? От кого?

— Мисля, че вътре има бележка — отвърна Юмико и му подаде пакетчето, увито в седем пласта скъпа оризова хартия. Всеки от тях беше с различен състав, различно оцветяване и различни шарки. Най-горният беше дебел и плътен, а най-долният — тънък и мек като коприна.

Аки внимателно започна да го отваря. Вероятно усещаше, че под тази изключителна опаковка се крие нещо наистина ценно.

Оказа се кимоно. Блестящо и красиво, никога не беше виждал подобна дреха. В средата на гърба беше избродиран сивкав „камон“ — непознат фамилен герб. Отгоре имаше плътен лист хартия, прегънат на три части и запечатан с червен восък. Внимателно го вдигна, счупи печата и го разгъна. Йероглифите бяха изписани красиво, с решителен замах на тънката четчица:

Аки-чан, вече десет години ти и уважаемата ти майка живеете тук. През цялото това време аз наблюдавах как растеш. На рождените ти дни давах пари на уважаемата ти майка, просто защото ти беше прекалено малък, но тази година положението се промени и вече мога да ти направя личен подарък.

— Сенсеят! — сподавено възкликна Аки. Митцунобе беше единственият им съсед. Често разговаряше с майка му, но Аки почти не го познаваше. Около този възрастен мъж витаеше нещо особено. Нещо, което пречеше на момчето да проявява любопитство. Гледаше го отдалеч как бавно пристъпя по пътеката между къщите с побелялата си глава или пък се обляга на стария, обсипан с инкрустации бастун, докато разговаря с майка му. Тогава Аки пропълзяваше към някой от подпорните стълбове на покритата тераса и здраво се вкопчваше в него. Сякаш се страхуваше да не бъде изсмукан от тайнствените вълни, които се излъчваха от възрастния мъж.

„Сенсей“ означава „майстор“ и Митцунобе беше именно такъв. Навремето е бил един от най-известните играчи на „го“ и това беше напълно достатъчно, за да приеме титлата сенсей. Но старецът беше сенсей и в още редица умения.

Аки разгъна кимоното и го облече. Материята беше толкова тънка, че едва я усещаше върху кожата си. Макар и от естествена коприна, върху нея нямаше никакви гънки. Любопитен както винаги, Аки пожела да научи защо е така.

— Ще трябва да попиташ сенсея — сви рамене майка му. — Може би това кимоно е само за много специални случаи…

— Какви случаи? — учудено я погледна Аки, после тръсна глава и се засмя: — Зная, зная… Трябва да попитам сенсея, нали? — После лицето му изведнъж потъмня.

— Какво има, Аки-сан?

Той само сви рамене.

— Не харесваш ли подаръка на сенсея?

— Разбира се, че го харесвам — отвърна момчето. — Точно това си…

— Продължавай — насърчи го майка му.

— Ами… — в погледа му се появи безпомощност. — Сърцето ми се свива само като го погледна…

Юмико постави ръце на раменете му и се усмихна. Под наистина невероятно фината копринена материя усещаше подскачането на младите, добре развити мускули.

— Това е напълно естествено, сине. От сенсеите се излъчва огромна сила. Аз се радвам, че я усещаш от разстояние. Но не трябва да се плашиш от нея, не трябва да я избягваш. Тази сила няма да те нарани, а по-скоро ще те закриля.

Бавно се насочиха към вратата.

— Ще ти кажа една тайна, която сигурно ще ти бъде от полза при първата ти среща със сенсея — продължи Юмико. — Зная, че той очаква да чуе от собствената ти уста дали харесваш подаръка му. Но по едно съвпадение днес сенсеят също има рожден ден. Мисля, че именно затова те хареса още щом се заселихме тук. Той няма собствен син, занимава се единствено с учениците си. Жена му отдавна е умряла…