Ерик Лустбадер - Владетелят (Част II)

Тишината беше пълна, светлината на звездите изпълваше всяко кътче на просторния дом.

— Това е моето време за размисъл — обади се Митцунобе. — Окъпано в Сиянието на Буда… — Виждаха се само част от чертите на лицето му, Аки бе принуден да прибегне до въображението си, за да си го представи цялото. Стори му се, че сенсеят се е превърнал в призрак.

— Имало едно време един тайнствен язовец — започна Митцунобе. — Всъщност той бил мъдрец, превърнал се в горско животно, за да избяга от заплахите на зъл магьосник и още по-зъл и несправедлив феодал.

— Оставил човешкия си образ в селото и феодалът бил много доволен, че вижда трупа на врага си. Но магьосникът бил далеч по-умен от него и продължавал да бъде подозрителен.

— Решил да провери своите подозрения, напуснал замъка на господаря си и тръгнал на път. Мъдрецът усетил приближаването му и побягнал. Той обаче знаел, че не може да бяга до безкрайност, нито пък да се скрие в някоя пещера край реката. Магьосникът разполагало много начини да го открие.

— Мъдрецът язовец потърсил убежище в плаващата гора от лотоси, за която бил чувал, докато бил човек. Открил я, избрал си два цвята и ги откъснал. С по-големия се увил, а по-малкия сложил на главата си като шапка. Вкаменил се на място, само очите му търсели злия магьосник.

— Скоро усетил смразяващия хлад на приближаващото се зло. Направил опит да не потръпва под маскировката си, в противен случай щял да бъде открит.

— Магьосникът прелетял край язовеца на прилепови криле. Съскането на дъха му накарало горските хищници да замръзнат от ужас.

— След миг се стопил в далечината. Лотосите спасили язовеца и скоро той се върнал на мястото, където се разделил с човешкото си тяло. Кризата отминала и той вече искал да възвърне човешкия си образ.

— Но тялото отдавна било изчезнало. Злият феодал моментално заповядал да го изгорят. Мъка свила гнездо в сърцето на язовеца. През цялата година той се лутал сред животните и напразно търсел своето тяло. Намерил много нови приятели — лисици, белки, зайци… Открил, че дори злобните невестулки имат своите добри страни.

— Но не така било с хората. През тази година язовецът получил възможност да наблюдава човешкото общество отстрани и следователно напълно обективно. Видял жестокостта на отделните му членове, видял война и смърт, потоци от кръв, леещи се навсякъде около гората. Победителите се радвали, победените изпадали в отчаяние…

— Накратко казано, видял, че хората се различават от животните единствено по своята гордост. Гордостта била грях, на който животните не били способни.

— И тъй, в началото на лятото язовецът се насочил към средата на гората, където обитателите й се събирали да отпразнуват настъпването на своята нова година. Обърнал гръб на обществото, от което произлязъл, и се присъединил към новите си приятели. Но по това време започнал и ловният сезон. Ловци забелязали язовеца и го проследили.

— Заели удобна позиция, човеците опънали лъковете си срещу струпаните накуп животни. Последен умрял язовецът, принуден да види смъртта на всичките си нови приятели, преди една от стрелите да прониже гърдите му…

Приказката свърши, но Аки дълго мълча. Наострил слух, той чуваше звуците, които изпълваха нощта: самотните писъци на нощна птица, жуженето на насекомите около къщата.

— Искам да бъда язовец — прошепна най-сетне той.

— Естествено — раздвижи се в тъмното сенсеят. — Опасността те привлича.

Светлината на звездите очерта за миг широките му рамене, после тялото му отново се скри в мрака.

— Ако бъда достатъчно умен, сигурно ще избегна всички опасности…

До ушите на Аки долетя тихото съскане на отваряща се фузума. Веднага след това почувства хладната милувка на есенната нощ.

— Нека проверим дали си смел, или просто глупав — прокънтя в мрака гласът на Митцунобе. — Вземи лъка и стрелите си, и ме последвай.

Аки се изправи, грабна подаръка, който беше донесъл да покаже на сенсея и се насочи към вратата. Отвън стъпи на плосък камък, хладината прониза тънките му „таби“.

— Ще си обуя „гета“.

— В никакъв случай — изръмжа сенсеят. — Облечи кимоното и нищо повече.

— Но то е тънко — възрази момчето. — Ще ми бъде студено.

— Не забравяй гъбите — прогърмя в нощта гласът на сенсея, ръката му обгърна слабичките рамене на Аки.

Момчето завърза коланчето на черното кимоно. Някъде в далечината се надигаше бяла мъгла.

Когато се прибра след първия си урок при сенсея, Аки беше коренно променен. Юмико разбра, че Аки-чан вече принадлежи на миналото. Взе книгите си от лавицата и повика момчето в стаята, която беше превърнала в олтар на Богинята лисица.