Ерик Лустбадер - Владетелят (Част II)

Лантин най-накрая допуши цигарата си, наведе се напред и я смачка в пепелника. Със същото движение взе високата чаша от масичката. Вътре имаше три пръста „Старка“. Пушеше рядко, почти винаги след секс. Но не обичаше вкуса на дим в устата си.

Отпи една глътка и вдигна глава:

— Слуховете се отнасят до атомната централа „Кам Сан“, която китайците строят в Гуандонг.

— И какви са те?

— Слухове… — неопределено поклати глава той, докато очите му пробягваха по тялото й. „Какви крака, Господи! Ако някога ми предложат да избера смъртта си, положително ще поискам да бъда удушен от тези крака, а главата ми да бъде заровена между тях!“ — Слухове, според които в „Кам Сан“ се крие някаква тайна… Че там се строи нещо повече от обикновена атомна централа…

— Това наистина е така — отвърна Даниела, вътрешно смаяна от влиянието на тялото си върху този човек. — Нима допускаш, че КВР не е в течение на това, което става в Хонконг и Южен Китай? Аз отдавна знам тайната на „Кам Сан“. Научих я от агентурата си, но тя едва ли има нещо общо с теб…

— Въпреки това искам да я чуя.

— Реакторът на „Кам Сан“ ще бъде от нов, революционен тип. Турбините на централата ще произвеждат не само електричество, но и ще служат за обезсоляване на морската вода. Така ще се реши старият, но остър проблем на Хонконг с питейната вода.

Лантин затвори очи и сякаш задряма. Даниела гледаше равното повдигане и отпускане на гърдите и корема му. Този човек дори дишаше като атлет.

Тя също искаше да получи нещо от него. Преди време беше гледала някакъв западен филм за мафията. Героят трябваше да иде при шефа, при кръстника… И да поиска разрешение за провеждане на поредната акция. Дали Юри Лантин можеше да бъде наречен „кръстник“, запита се тя.

— Сигурна ли си в източника на своята информация? — отвори очи той.

— Относно „Кам Сан“? — попита тя и направи усилие да се върне в настоящето.

— Да.

— Свикнал ли си да боравиш с оперативна информация, Юри? — попита вместо отговор тя.

— Бил съм в армията — малко троснато отвърна той. — Там съм получавал своята оперативна информация. — Каза го така, сякаш всичко останало беше от второстепенно значение.

— Това няма нищо общо с ясновидството — предупреди го Даниела. — Нито пък с гледането на кафе или карти. Оперативната мрежа се създава с години, трябва й време, за да се слее с околната среда. А когато човек започне да получава информация от нея, той неволно постъпва като алхимик — изпробва лично всяко късче от нея… — Прибра немирните кичури коса от лицето си и добави: — Но аналогиите свършват дотук. В шпионажа няма нищо емпирично.

Замълча и отпусна глава върху възглавниците, наслаждавайки се на тяхната мекота.

— Човек се опитва да не оставя нищо на случайността. При създаването на нова мрежа аз неизменно поставям свои допълнителни наблюдатели. Докладват лично на мен и са абсолютно независими по отношение на самата мрежа. Така получавам възможността за проверка на всяка брънка от веригата.

— Казваш всичко това, за да докажеш, че информацията ти е достоверна, така ли?

— Не — поклати глава тя. — Искам да ти посоча защо е достоверна.

— Мисля, че именно това твое качество ме привлече… — промърмори той и се обърна да надникне в сивите й очи. За пръв път забеляза кафявите точици в тях. — Ти не се страхуваш.

— Понякога е глупаво да проявяваш безстрашие.

Той протегна ръка и я погали. Правеше го рядко, обикновено с по-други намерения.

— Нямах предвид това…

— Безстрашната Даниела — усмихна се с тъжна насмешка тя. — Поддържа връзка едновременно с генерал от службата и с „кръстник“ от Политбюро!

— С кого?

— С човек, който притежава огромна власт.

— Това не съм аз, а по-скоро министър-председателят… — започна той.

Тя сложи длан върху устните му, но той рязко се дръпна:

— Никога не прави така!

Даниела не съжаляваше, че предизвика гнева му — в това състояние той далеч по-лесно се поддаваше на обработка.

Ръката й го плесна по голите гърди:

— Не можеш ли да се държиш по-възпитано? — гневът й изглеждаше съвсем истински.

Той грабна китката й и рязко я изви. Тялото й се завъртя. В следващия миг усети коляното му между краката си, от устата й се откъсна неволен вик. Косата се разпиля върху лицето й, златистите нишки в нея леко проблеснаха.

— Възбуждам се от тялото ти! — изръмжа в ухото й той.

— Причиняваш ми болка! — В това изявление нямаше дори капка истина, но така Даниела го правеше уязвим. Същевременно знаеше, че ако не го държи под контрол, стремежът му към насилие сигурно ще стане опасен.