Ерик Лустбадер - Владетелят (Част II)

Мао си даваше ясна сметка за това и доволно потриваше ръце. Хората обичат да преувеличават, особено когато става въпрос за цифри. Той подхранваше въображението им в тази посока и не пропускаше възможността да привлича нови бойци.

Едновременно с това не забравяше, че няма нищо общо с печелившата стратегия. Никой не знаеше за това, с изключение на Ху. И, естествено, авторът на тази стратегия… Защото Ху не се стърпя и спомена пред него името на Зи-лин.

В продължение на доста дни след победата Мао не знаеше как да постъпи. Да признае открито заслугите на този мъж, би означавало да изгуби огромна част от новопридобития си авторитет. Но да го игнорира, би било невъзпитано и направо глупаво? Защото беше ясно, че това е човек с изключително аналитичен ум, от който Мао би могъл да извлече огромна полза.

В крайна сметка Зи-лин получи заповед да се яви при комунистическия лидер. Връзката осъществи Ху, който веднага след това беше помолен да се оттегли.

— Напоследък често слушам за вас, Ши Зи-лин — започна Мао.

— Мисля, че едва ли заслужавам това — скромно сведе глава Зи-лин.

Мао разсеяно кимна, решил да покаже своята незаинтересованост. Той беше от хората, които никога не искат да се знае какво им трябва и към какво се стремят.

— Ху Ханмин има високо мнение за вас — промърмори, без да го гледа той. Крачеше напред-назад из стаята, която беше превърнал в свой кабинет, духът му очевидно не намираше покой.

„Като на повечето истински революционери“, прецени в себе си Зи-лин. Вероятно никак не му е било лесно да остане толкова дълго на едно място и да помага на селяните в провинция Юнан. Сега вече се намираха в Хунан, пръснали се като прилепи в планинските пещери. — Аз вярвам на Ху Ханмин и мисля, че с негова помощ ще ви намерим някакво място в щаба ми…

— Както решите, другарю Мао — отвърна Зи-лин. В тази игра е по-добре човек да не бъде сам.

— Пак ще поговорим — погледна го за пръв път Мао. — Очевидно имате интерес към военната стратегия и ще ми бъде интересно да изиграем партия уей ки…

— С удоволствие — отвърна Зи-лин, давайки да се разбере, че е приел завоалираната похвала за плана си, донесъл крайния успех на Мао и неговите последователи.

Авторитетът на Зи-лин нарастваше паралелно с този на Мао. Все по-голяма част от хората, които искаха среща с Мао, бяха отправяни към Зи-лин. Постепенно започнаха да искат среща направо с него.

А той се справяше с проблемите им бързо и ефикасно, това му носеше нескрито удоволствие. Атена му беше чела достатъчно откъси от Библията и той неволно се сравняваше с древния цар Соломон. Не го правеше, от суета, а просто защото се чувстваше в положението на библейския мъдрец.

През един ден с променливо време хората просто не можеха да издържат воя на вятъра в пукнатините между скалите и предпочетоха откритите склонове на планината. Зи-лин остана в своята пещера и там го намери поредната посетителка.

Вътре беше тъмно, пламъците на свещите потрепваха под напора на вятъра и това правеше четенето невъзможно.

Младият помощник на Зи-лин въведе посетителката и я представи:

— Това е Кин Мин, другарю Зи-лин.

После, уловил настойчивия поглед на жената, той неохотно се оттегли. Тя го изчака да излезе и пристъпи към масата, зад която седеше Зи-лин.

Чертите на лицето й бяха трудни за определяне на тази светлина, но Зи-лин все пак стигна до заключението, че пред него е съвсем младо момиче, може би някъде около двадесетте. При това изключително красиво младо момиче. Името й е било избрано съвсем уместно, помисли си той. Кин Мин означаваше „чиста светлина“.

Беше облечена в прашни дрехи, издаващи произхода й от южните провинции на страната. Може би беше изминала дългия път оттам специално за да се срещне с него…

— Моля, седнете — покани я той.

— Благодаря, предпочитам да остана права.

— Чай?

Тя прие с благодарно кимване на глава. Зи-лин напълни чашата й, повика помощника си и му нареди да донесе храна. После се усмихна на посетителката:

— Имах труден ден и не успях да хапна. Надявам се, че ще споделите вечерята ми, докато си поговорим. Гладна ли сте?

— Не съвсем — отвърна момичето.

Но начинът, по който се нахвърли върху храната, свидетелстваше за противното. Зи-лин изобщо не беше гладен и само ровеше в чинията си. Тази жена беше горда, дори да умираше от глад, не би си поискала храна… Наблюдавайки движенията й, той се опитваше да определи откъде е.

Най-накрая тя избърса устата си и вдигна глава. Беше седнала, възползвала се непринудено от поканата му заедно с пристигането на храната. Зи-лин допълни чашата й с чай, а тя се дръпна на ръба на стола — така, сякаш не беше свикнала с удобствата. Беше изключително напрегната.