Ерик Лустбадер - Владетелят (Част II)

За тази цел трябваше да се превърне в убеден комунист, поне в очите на Ху Ханмин. Без това не би могъл да приложи своята дългосрочна стратегия. Не му беше особено приятно да използва за целите си човек, с когото бяха близки приятели в продължение на години. Но си напомни, че вече беше направил по-лошото с най-близките си хора, и решително тръсна глава.

Би могъл да предложи пари — това, от което Мао отчаяно се нуждаеше. Но инстинктивно усещаше, че би допуснал огромна грешка. Преди всичко, защото щеше да привлече вниманието към себе си и да предизвика подозрения. Нямаше никакво желание да се ровят в миналото му, просто защото прекалено дълго бе живял като истински капиталист.

Ху и Мао бяха станали близки благодарение на общата си страст към философията, следователно и Зи-лин трябваше да използва този лост.

Към Мао възнамеряваше да подходи чрез „Изкуството на войната“ от Сун Тцу, тъй като това беше любимото четиво на комунистическия вожд по време на продължителната му партизанска война срещу войските на Чан Кай-шъ. А За Ху беше приготвил Лаотцъ — философ, когото Зи-лин беше изучавал задълбочено, но чиито идеи отхвърляше.

Лаотцъ притежаваше онзи схематичен начин на мислене, който Зи-лин не можеше да възприеме. Още в младежка възраст беше разбрал, че формулите и схемите водят до закостеняване на мисълта, пречат на свободния полет на духа. Именно по тази причина отхвърли комунистическите идеи. Догмите имат своето място и значение при изкореняването на анархията, но са напълно неприложими в градежа на каквото и да било общество.

Откри Ху с цената на доста усилия. Оказа се, че е на полето и работи рамо до рамо с неуките селяни. Беше остарял, широкото му лице беше посивяло и прорязано от дълбоки бръчки. Сякаш всеки ден в компанията на Мао беше оставил своята следа върху него.

— А, та това е Ши Зи-лин! — възкликна Ху, познал стария си приятел под пластовете прах и обикновените дочени дрехи. — Значи все пак реши да дойдеш при нас!

— Човек най-много мрази да бъде сирак и самотник — отвърна с усмивка Зи-лин, цитирайки Лаотцъ.

Ху избърса потта от челото си и присви очи. От тялото му се излъчваше миризма на пот.

— Войната в Шанхай те разори и затова си тук, нали? — попита той.

Зи-лин поклати глава:

— Преди доста време се освободих от всичките си притежания. Помолих братята си да дойдат с мен, но тяхната философия вече беше друга. Може би защото не са имали за съпруга жена като Май, нито пък са имали възможност да попият идеите на Сун Ят-сен… — сви рамене и добави: — Понякога човек има полза от нещата, с които се разделя… — Това беше още един цитат от Лаотцъ.

Върху лицето на Ху се появи предпазлива усмивка.

— Е, в такъв случай… — подаде на Зи-лин лопатата и подхвърли: — Може би ще започна да те разбирам, когато ръцете ти се покрият с мазоли…

Голямата офанзива на генералисимус Чан започна пет месеца след присъединяването на Зи-лин към лагера на Мао. През това време Чан очевидно ближеше раните си от разгрома в битката за Шанхай. Новините за този разгром стигнаха до централните провинции е голямо закъснение, бяха разпокъсани и непълни. А Чан се беше оттеглил във вътрешността на страната, привличайки под знамената си нови бойци, главно от териториите, които японците все още не бяха окупирали.

Зи-лин преживя тежко загубата на Шанхай, в съзнанието му изплуваха ужасните представи за разрухата. Дълбоко в себе си обаче знаеше, че Атена и Шен Ли са силни духом жени и ще съумеят да се справят с положението. Без съмнение те са направили всичко необходимо за децата си, особено с помощта, която им беше оставил Зи-лин.

Дъждовният сезон започна, оризищата бързо се превръщаха в непроходими блата. Армията на Мао беше разположена на територия, която според терминологията на Сун Тцу несъмнено би попаднала в категорията на „обкръжената земя“. Това означаваше, че достъпът до нея е силно ограничен, а излизането — почти невъзможно. Нещо като орехова черупка, която имаше и своите слаби страни. Защото ако войските на Чан успееха да проникнат в нея, армията на Мао би била напълно обречена. Чан имаше широка мрежа от шпиони и отлично знаеше, че шансовете му са в бързото настъпление.

Мао заповяда отстъпление на нови позиции — един съвсем логичен и навременен акт. Хората му щяха да бъдат в безопасност само ако успееха да се измъкнат навреме от безкрайните равни поля и да заемат стратегическите проходи в предпланините на Централен Китай. Сега всичко се решаваше от скоростта на придвижване. Но бойците на Мао бяха уморени. Прекалено дълго време бяха работили по дванадесет часа на ден в оризищата редом със селяните, изпълнявайки доктрината на вожда си „да сменят меча с плуга“…