Ерик Лустбадер - Владетелят (Част II)

Очите й механично се насочиха към прозореца срещу леглото. Гледаше него , а не през него. Сребърен лъч пронизваше мрака и образуваше светло петно на килима в краката й. Призрачната лунна светлина признаваше нови, напълно непознати цветове на материята, люшкаше се пред очите й като нещо съвсем материално. В ушите й зазвуча позната мелодия, очите й се насълзиха. Какво беше това?

Атена бавно се изправи и пристъпи напред с боси крака, сякаш беше хипнотизирана. Приближи се до прозореца и леко докосна перваза. Ръката й се окъпа в сребърното сияние.

Вдигна поглед и проследи блестящия лъч. Луната грееше като жива, около сребристия диск имаше леко сияние.

Първото видение я връхлетя със силата на приливна вълна, от устата й се изтръгна неволен вик на уплаха. Политна назад и се просна на пода. Пред очите й се появиха картини от бомбардировката на Нанкин роуд, изпълнени с най-малките подробности. Видя всичко — от първото, едва доловимо свистене на бомбата, до мига, в който стената рухна върху задръстената от народ улица. Видението бавно се разсея, очите й останаха заковани върху сребристия лунен лъч. Песента му стана по-силна, тя беше в състояние да чува единствено нея. Това е химн, рече си тя. Лъчът изпълнява химн… Същият, който брат й Майкъл си подсвиркваше на връщане от Семинарията. А тя го мразеше, защото мелодията означаваше наближаването на неделята и задължителното посещение на църквата. По онова време Атена ненавиждаше религията и не можеше да улови скрития призив в простичката мелодия.

Започна да осъзнава значението й едва тук, в Китай. Именно силата на религията беше направила Майкъл щастлив, независимо че се намираше на десетки хиляди километри от родината, сред странен народ с още по-странни обичаи.

И Атена най-сетне разбра защо не й се искаше да напусне Шанхай, дори когато започна евакуацията. Видението й даде отговора — съдбата й е тук, сред болните и ранени китайци. А призванието й беше да им помага. Лекарите превързваха раните им, но някой трябваше да се погрижи и за душите им, да им вдъхне Божията светлина…

Изпаднала в еуфория, тя изведнъж прозря пътя, предначертан от Бога. Смъртта на Майкъл придоби смисъл. Тя просто трябва да продължи делото му, чрез нея духът му ще продължава да живее в страната, която толкова много обичаше.

Едва сега усети топлината на лунния лъч, острата болка в душата й се стопи. Това стана за пръв път след онази кошмарна нощ, в която се нахвърли върху Шен Ли, обзета от безумен гняв.

Беше изкупила греха си и за награда Бог й даде възможност да се слее с душата на мъртвия си брат. Сега светът беше в нозете й. Вече не беше сама и объркана, вледеняващият страх изчезна. Вярата излекува душата й. Вече не изпитваше чувство на вина, нямаше угризения на съвестта, нито пък омраза към ближния.

Следващите три месеца прекара изцяло по улиците, почти не се прибираше в просторния дом, построен от съпруга й. Проповядваше на всеки, който имаше желание да я слуша, а много често и на хора, които го нямаха…

Работа имаше в изобилие. Шанхай се беше превърнал в куха черупка, изпълнена с грохота на оръдията и злобната пукотевица на пушки и револвери. Нощем небето над Чуждестранния квартал беше озарено от пожарищата, а през деня японските войски заливаха крехките китайски укрепления като могъща приливна вълна. Войските на генералисимус Чан проявяваха чудеса от храброст, но въпреки това отстъпваха. А след тях оставаха пепелища. Най-големият град на Азиатския континент бавно изчезваше.

Болести, зарази. Атена си спомни за четиримата конници от Апокалипсиса, родени от войната. Небето беше пепеляво, някога снежнобелите фасади на административните сгради по Крайбрежната улица сега бяха почернели от сажди и кръв.

Шанхай се превърна в кървящ труп, подобно на повечето от своите жители. Атена често прекосяваше Сукао Крийк и навлизаше в южните, населени предимно с китайци квартали на града. Мнозина умираха, въпросът беше кой как ще го стори — бавно или бързо… Атена се опитваше да успокои душите на всички. Повечето бяха изненадани от факта, че тя говори на кантонско наречие, други просто не обръщаха внимание на думите й, тъй като не можеха да повярват, че една чужденка е в състояние да борави толкова свободно с техния език. Но всички се поддаваха на словото й.

Придвижваше се с помощта на ритници, тъй като подивели кучета и едри плъхове отдавна се чувстваха господари на тази част от града. Джейк се научи да носи тояга, с която разчистваше пътя им.