Върху пакетчето пишеше, че вътре е наследството на Джейк. Тя разви коприната и се взря в късчето кехлибар. Очевидно беше част от някаква статуетка, изобразяваща непознат звяр. Към него беше прикрепена картичка, на която пишеше:
Това „фу“ се пада на моя син по рождение и трябва да бъде с него, независимо от посоката, в която ще се развие животът му. Когато той ще бъде зрял мъж, може би ще има полза от него. Ако го стори, това ще означава, че моите планове са реализирани напълно, скъпа моя Атена.
Аз те обичам, но уви, още по-силно обичам Китай. Сега едва ли ще ме разбереш, но се надявам това да стане по-късно. Понякога разбитите сърца успяват да се излекуват.
Подписът на Зи-лин беше нанесен с любимото му лилаво мастило, а отдолу беше поставен личният му печат.
Последното изречение обаче беше погрешно. Нищо не беше в състояние да излекува разбитото сърце на Атена. Тя беше отдала живота си на Зи-лин, без него отдавна щеше да е напуснала Китай. Тази страна я привличаше, но несъмнено би стигнала до решението, да я наблюдава от разстояние.
Сега попадна в капана на войната. Японското обкръжение беше почти завършено, а тя имаше представа, какво ще последва, тъй като беше тук и през 1932 година. Кротки и възпитани в нормалния живот, японците се превръщаха в истински животни, когато биваха подложени на стресовете на войната. Атена знаеше, че тук отново ще се лее кръв, градът ще бъде подложен на безсмислено насилие. Не мислеше за себе си, а за детето.
В продължение на два месеца харчеше пестеливо богатството си — единствен спомен от живота й със Зи-лин. Излизаше да купува само храна и най-необходимото, никога не отиваше по-далеч от близката търговска улица „Молиер“. Евакуацията на града вече беше в ход. Тайпаните чужденци изпратиха семействата си в чужбина и останаха да приключат с делата си. Всички без изключение разчитаха на английския разрушител „Дънкан“, хвърлил котва срещу Шанхайския клуб. С негова помощ можеха да напуснат града в последния момент. Събираха се главно в клуба на Крайбрежна № 3 и говореха за безсмислената война. Тук имаха чувството, че са далеч от нея, макар че само няколко пресечки по-нататък японци и китайци се стреляха от двете страни на барикадите, даваха многобройни жертви от непрекъснатите ръкопашни схватки помежду си. Беше им все едно кой ще спечели глупавата война. Светът наоколо, техният свят рухваше. След победата си японците несъмнено щяха да ги избият, а ако по някакво чудотворно стечение на обстоятелствата спечелеше Китай, армията на Чан сигурно щеше ги издави в морето. Настъпи краят на столетното им управление. Това обаче съвсем не им пречеше да пият чая си в сребърна посуда, както и да вдигат тостове за отминалите дни с отлежало уиски.
Най-характерният белег в живота на Атена беше нещастието. През деня отдаваше всичките си сили на Джейк, а нощем лежеше с широко отворени очи и следеше отблясъците на пожарите върху стените на спалнята си. Пушечната стрелба не спираше нито за миг и вече се беше превърнала в нещо като естествен фон на живота й. Миризмата на изгоряло стана неразделна съставна част от обонянието й.
Един ден взе Джейк със себе си и отиде на пазар. Стори го по принуда, тъй като не смееше да го остави сам в огромната къща. Избра обедните часове, тъй като тогава стрелбата почти затихваше и по Нанкин роуд се появяваха много от местните жители. Прекоси „Синсиър“ и се насочи към универсалния магазин „Винг Он“. В същия момент ушите й доловиха странно свистене.
Разбра какво е то далеч преди хората около себе си, тъй като веднага я обзе ужаса на безсънните нощи, осветявани единствено от пожарищата. Грабна Джейк и хукна между рикши и раздрънкани камионетки, а сърцето й се сгърчи от ужас. По-късно, когато имаше достатъчно време да възпроизведе в съзнанието си този ужасен миг, тя имаше чувството, че е сънувала кошмар.
Времето се превърна в гъст, еластичен сироп. Пробиваше си път с рамене и лакти, добра се до борда на някакъв прашен автобус и затича редом с него. Отвсякъде я обсипваха ругатни на китайски. Краката й затъваха в калта, силите бързо я напускаха. Металическото свистене ставаше все по-близко, пронизваше мозъка й като остра кама. С него се приближаваше смъртта.
Детето ми, отчаяно пропищя съзнанието й. Господи, моля те! Спаси поне него!
Огромната сянка на самолета пробяга по жълтото небе в същия миг, в който падна бомбата. Кратката, ужасно продължителна секунда преди експлозията се запълни от странна неподвижност и пълна тишина.
Читать дальше