Ерик Лустбадер - Владетелят (Част II)

Мисълта, че този човек умря, без да усети силата на приятелството, беше ужасна. Странно, но същото стана и с Мариана…

О, Дейвид! И ти ми липсваше, приятелю! Ти ми беше като брат. Нараних те, защото ми беше прекалено близък. Също като Мариана. Прав си, това се дължи на реката Сумчун… Там започнах да умирам. После умря Мариана, момчетата от екипа, сега и ти… Умирах заедно с вас и сега вече съм повече мъртъв, отколкото жив.

Усети приближаването на Блис. Дори в този миг докосването на плътта й го опари като огън. Пулсът му се ускори. Блис.

Искаше му се да прекара остатъка от нощта край тялото на Дейвид, едновременно с това знаеше, че това ще бъде един безполезен жест. Скръбта има предназначението да сложи завършек на отношенията между живите и мъртвите, но това трябваше да го каже на Дейвид, докато беше жив. Така трябваше да постъпи и с Мариана, и с Тин, ако иска да бъде съвършено откровен със себе си… Сега вече беше късно. Отношенията им ще останат незавършени завинаги…

Мъката му беше огромна.

— Време е да се махаме — прошепна Блис. — Контрольорът идва.

Думите й го върнаха в действителността. За миг съзнанието му се изпълни с последните думи на Дейвид Ох: Помни „хуо ян“. „Подвижното око“ в играта „уей ки“. Какво ли означава това?

И откъде Дейвид е научил всички тези потресаващи новини за Агенцията? Нямаше никакъв документ, бързото претърсване на мъртвите китайци също не донесе резултат. В това нямаше нищо чудно. Дейвид Ох беше прекалено добър агент, за да донесе писмени материали на една такава среща.

— Хайде!

Блис хвана ръката му и рязко го дръпна. Завтекоха се към изхода. Изведнъж в главата му блесна ослепителната светкавица на прозрението. Агенцията успя да открие и накаже Дейвид Ох, следователно следващата й жертва ще бъде самият той!

Тайпаните чужденци управляваха Шанхай повече от деветдесет години. Градът беше съсипан, подивели кучета и чакали ръфаха непогребаните трупове по улиците. А тайпаните, натрупали състояние от търговия с чай, опиум, коприна, каучук и сребро, се бяха оттеглили на най-горните етажи в домовете си и с бинокли в ръка следяха разрухата.

Японците стремително напредваха, точно както през 1932 година. Генералисимус Чан изостави идеята да ги пресрещне на отбранителната линия Каолианг в предградията на Шанхай и предпочете да се укрепи направо в града, използвайки тесните улички и безразборно застроените терени. С това се надяваше не само да организира по-ефективна съпротива, но и да привлече вниманието на световната общественост.

Съвсем разбираемо тайпаните чужденци направиха всичко възможно да предотвратят сраженията между китайци и японци, давайки си ясна сметка, че те ще унищожат Шанхай, а заедно с него и тяхното бъдеще. Но времената бяха пропити от мрачен милитаристичен дух, влиянието на тайпаните силно намаля. Те отново бяха забравили, че се намират на чужда земя. Илюзията на Международното селище им изигра лоша шега и само засили тяхната арогантност. Но този път китайците ги пренебрегнаха напълно.

В пристанището хвърлиха котва японски и английски бойни кораби. Десет хиляди китайски войници, подбрани лично от генералисимус Чан, започнаха да издигат барикади по улиците на Шанхай. Двадесет и един японски катера навлязоха в устието на Хуан-По, сините униформи на окупаторите можеха да се видят навсякъде.

Първите оръдейни изстрели над моста Йокохама, свързващ града с Международното селище, отекнаха на 13 август.

Китайците разполагаха с произведени в Америка бомбардировачи „Нортроп“, но пилотите им бяха млади, неопитни и жадни за бърза бойна слава. През следващите дни те подложиха на интензивна бомбардировка японските фабрики и складове по крайбрежието, но резултатите бяха отчайващи. После атакуваха огромния крайцер „Изумо“, хвърлил котва в устието на Хуан-По. Не го улучиха нито веднъж, но за сметка на това пострадаха доста складове и магазини по крайбрежието.

Стиснали зъби от безсилна ярост, пилотите насочиха машините си към „Бунда“ — дългата крайбрежна улица на Шанхай. Облечени в безупречни костюми и с бинокли пред очите, чуждестранните тайпани с ужас гледаха как над Международното селище се посипаха бомби, а пресечката на „Бунда“ с Нанкин роуд се превръща в пепелище.

Първата бомба проби покрива на хотел „Палас“ и уби голяма част от чужденците и китайците, които бяха намерили подслон там. Втората падна точно пред входа на хотел „Катей“. Разрухата беше пълна, уличното платно се изпълни с уплашени хора. Повечето от тях така и не разбраха какво става, писъците на ранените и обгорените внасяха допълнителна паника. Деца със сладолед в ръце бяха разкъсани на парчета, млади жени пробиваха с телата си стъклата на витрините или бяха смазани от летящи тухли. Броят на жертвите достигна 729 души, други 861 бяха тежко ранени. Това стана в рамките на деветдесет секунди.