Ерик Лустбадер - Владетелят (Част II)

— Джейк… — прошепна Блис до рамото му. — Това, което направихме преди малко у дома… То беше от обич…

— Блис, недей…

— Моля те, искам да ти го кажа… — пръстите й се вплетоха в неговите. — Никога не бих постъпила така, независимо от силата на чувствата си. Но… — замълча, очевидно от пристъп на срам, после си пое дълбоко дъх — сякаш се готвеше да скочи от висока скала:

— Но Мариана и Тин са вече мъртви…

Главата му рязко се изви, очите му напуснаха релсите на зъбчатата железница.

— Знаеш за първата ми жена?

Блис кимна, очите й сякаш попиха тъгата от неговите.

— Зная, че се е самоубила…

Джейк не каза нищо. Лицето му стана твърдо, сякаш издялано от гранит.

Тя направи върховно усилие, за да продължи:

— Не искам да те наранявам, а да ти помогна… — гласът й премина в шепот: — Обичам те толкова силно, че никога не бих си позволила да ти причиня болка.

Очите му се сведоха към лицето й. Позната обвивка започна да стяга сърцето му. Но там, в нейното жилище, тя беше успяла да я разкъса. За пръв път от три години насам. Това не беше малко…

Даваше си сметка, че тя се опитва да направи временното си постижение постоянно. Дълбоко в душата си искаше да й помогне, беше абсолютно сигурен. Но все още беше прекалено рано за това, другата вероятност беше по-тежка — да не бъде в състояние да го стори… Не знаеше какво ще стане, сърцето му се сви. Нима инцидентът при Сумчун го беше превърнал в инвалид? Нямаше отговор на този въпрос, съмняваше се дали някога ще го има…

Понечи да каже нещо, но в същия миг долови лекото бръмчене на релсите. Жицата над главите им започна да пее. Хвърли поглед на часовника си, тялото му се стегна.

— Време е — прошепна. — Да вървим.

Изненадата на Дейвид Ох беше толкова голяма, че се отрази на реакциите му. Онези тримата бяха тайванци. Но тези във вагона без съмнение бяха шанхайци. Господи, колко души са пуснали подире ми, смаяно се запита той.

Кракът му се стрелна нагоре и улучи по-близкия от нападателите в бедрената кост, точно в нервния възел.

Мъжът политна, лицето му се разкриви от болка. Другият китаец беше насочил чадъра си в лицето му като огнестрелно оръжие. Разнесе се остро изщракване, от върха на чадъра изскочи дълго острие.

Дейвид Ох отчаяно се дръпна назад, острието профуча на милиметри от бузата му. В същия миг ръката му се стрелна нагоре, успя да улучи оръжието, но то само се огъна от удара.

Китаецът се отдръпна назад, готов за нова атака. Дейвид Ох направи опит да напусне седалката. Положението му изискваше незабавна промяна, в противен случай поражението беше неизбежно. Изчака нападението, протегна крак и се стовари с цялата тежест на тялото си върху стъпалото на противника. Концентрира натиска си върху токчето на обувката, снабдено с остро стоманено налче. Стъпалото на нападателя пропука, костиците се натрошиха като юфка.

Ръцете на Дейвид Ох се сплетоха, ударът попадна странично в тялото на китаеца, някъде около подмишницата. Беше прекалено високо, за да счупи ребрата му, но достатъчно силен, за да наруши равновесието му. Онзи се стовари на пода, Дейвид Ох го последва. Токчето му остана притиснато в стъпалото на противника, глезенът му не издържа на тежестта и рязко изпука. Опря лакът в брадичката на китаеца, другата му ръка се стрелна към незащитената сънна артерия на шията.

Китаецът отчаяно се извъртя. Даваше си ясна сметка, че ако Дейвид Ох го улучи, с него ще бъде свършено. Пръстите му пуснаха вече безполезния чадър и трескаво се стрелнаха напред.

Дейвид Ох усети острата болка и разбра, че китаецът е успял да докопа нервните възли на гърдите му. Но лакътят му продължаваше натиска си и вече се подпъхваше под брадичката на врага. След миг щеше да достигне сънната артерия… Беше твърде опасно да не блокира атаката на китаеца, но решението му беше мигновено и окончателно. И въпрос не можеше да става за отстъпление от полученото предимство.

В главата му се появи странно жужене, сякаш хиляди пчели се бяха заселили под черепа му. Реакциите му видимо се забавиха. Прекрасно знаеше какво трябва да прави, но командите на мозъка не достигаха достатъчно бързо до мускулите му. Пред очите му заиграха разноцветни кръгове. Усетил близката развръзка, китаецът удвои усилията си.

Пред очите на Дейвид Ох се спусна черна пелена. Престана да усеща краката си, парализата бавно пълзеше нагоре, към ръцете му. И неизбежното наближаваше — лакътят му щеше да изгуби силата на натиска си върху сънната артерия на врага. Беше на прага на припадъка. Струваше му се, че душата му се отделя от тялото, стана му някак безразлично. Вече не координираше движенията си.