Ерик Лустбадер - Владетелят (Част II)

Тази нощ му предстоеше много работа, върхът може би беше добър символ за намеренията му. Най-високата точка на Колонията.

Извиващи се нагоре към бялата пара на облаците, релсите започнаха да звънтят. Жиците над тях запяха. Вагонът приближаваше.

Дейвид скочи в зле осветената кабина. На душата му беше тежко, липсваше му приятелството. Изведнъж си даде сметка колко много държи на Джейк. Придвижи се напред и седна. До слуха му достигна протяжен вой на корабна сирена, асфалтът край спирката съскаше под автомобилните гуми. Вратите започнаха да се затварят.

Дейвид Ох се обърна и огледа вагона. В дъното седеше млад китаец, облечен в лек шлифер и с шапка на главата. В ръцете му имаше чадър, очите му равнодушно се плъзнаха по посока на Дейвид, после се отместиха.

Пневматичните врати се затвориха с леко съскане, вагонът се разклати и пое по стръмния си път. Нагоре, към връх Виктория… Шест спирки. Нямаше никакви пътници. Разстоянието към върха беше преполовено, вагонът потъна в бяла, фосфоресцираща мъгла. Времето престана да съществува. Нямаше ден, нямаше нощ. Сякаш висяха в празно пространство. Дейвид Ох помръдна, за да отлепи мократа риза от гърба си. Мислите му бяха насочени към Джейк.

Вагонът бавно се разклати и спря. Седмата спирка. Качи се някакъв китаец, вратите се затвориха. Отново тръгнаха нагоре.

Новодошлият се огледа. Очите му срещнаха погледа на пътника с чадъра, после се насочиха към предната част на вагона.

Двамата скочиха на крака и се втурнаха към Дейвид Ох.

Луната бавно потъна във влажната мъгла.

След телефонното обаждане Блис не му зададе никакви въпроси. Просто мълчеше и попиваше меланхоличното му настроение. Ръцете й бяха натикани дълбоко в джобовете на връхната дреха.

— По-добре да отидем пеша до спирката — промълви тя и внимателно огледа тротоара в двете посоки.

— Добре — кимна Джейк. — Трябва да отчитаме всички възможности.

— Бедата е там, че човек рядко е в състояние да го стори — въздъхна Блис.

Започна да ръми. Ясната и спокойна нощ сякаш никога не беше съществувала. Джейк я дръпна към влажните храсти и насочи поглед към пустия тротоар.

— Искам да гледам и слушам — прошепна той.

Нощта беше мрачна. Светлината от околните къщи се разсейваше в дъжда, очертанията им се размиваха в сивкави сенки. Евентуалните прикрития блестяха с неприятна, сякаш луминесцентна светлина. Джейк не чуваше и не виждаше нищо обезпокоително. Някъде сред хълмовете пееха щурци, звукът идваше до тях на странни, влажни тласъци.

Джейк беше абсолютно сигурен в уменията си, тъй като ги беше усвоил от най-добрия учител на света: Хенри Ундерман. Именно този човек пръв беше влязъл във връзка с него. Тук, в Хонконг, преди повече от двадесет години… Срещата им се състоя в разкошната банкетна зала на хотел „Пенинсюла“.

Столът на Ундерман разроши ресните на дебелия килим, потното му лице се надвеси над масата. Беше си поръчал бърбън. Отпи от чашата, направи гримаса и започна: — Доколкото разбирам, сте останал без работа…

— Точно така.

Ундерман направи цяло представление с изучаването на менюто, но в крайна сметка поръча доста обикновени блюда.

— Нямам опит в тази част на света — усмихна се извинително той. Изчака Джейк да даде поръчката си на келнера, после облегна лакти на масата.

— Какви са интересите, ви?

Кой ли е този едър американец, питаше се Джейк. Не си позволи да му зададе този въпрос направо — това би било израз на лошо възпитание.

— Китайските бойни изкуства и „уей ки“ — отвърна на глас той.

— „Уей ки“? Какво е това?

— Една игра. Някой ден ще ви запозная с правилата й. Ще ми отнеме не повече от седем минути. Но ако искате да побеждавате, ще ви трябват поне седем години…

Ундерман се разсмя.

— Сигурно сте прав — рече: — Някои умения се усвояват бавно.

Харесаха се от пръв поглед. Ундерман усети, че Джейк е от онези млади хора, от които всеки може да се поучи. А Джейк от своя страна беше силно заинтригуван от тайнствената личност на американеца. Изпита подозрението, че този човек е представител на някакъв призрачен свят. Свят, който нямаше нищо общо нито с Хонконг, нито с който и да било друг град на планетата… Самотник по душа, Джейк моментално изпита желание да стане част от това общество. То едва ли действаше в разрез със законите — така, както действаха триадите. По-скоро беше над законите…

Сякаш прочел мислите му, Ундерман вдигна глава и каза: