Ерик Лустбадер - Владетелят (Част II)

— Трябва да означава нещо — отпусна се до него Блис. — Познаваш Дейвид от много години, може би трябва да търсиш връзката в общото ви минало…

— Не мога да се сетя.

— Играл ли си „уей ки“ с Дейвид?

— Шегуваш ли се? Дейвид мразеше всякакви игри от подобен характер. Заклет ерген, той използваше всяка свободна минута да гони момичетата. Хвалеше се пред тях, че е агент на разузнаването, а те го гледаха с недоумение. „Шпионин“, обясняваше той, а те започваха да се кискат и да търсят пищов под мишниците му…

— Но сте прекарвали част от времето си заедно, нали? С какво се занимавахте?

— О, с много неща — помърмори Джейк, зает да изгражда позиции с белите и черните камъчета.

— Гонехте момичета и си играехте на „уей ки“, а? — засмя се Блис.

Това беше шега, но Джейк изведнъж скочи на крака, очите му възбудено блеснаха.

— Нека Буда ме закриля! — извика той. — Имам паметта на морски охлюв! — Дръпна ципа на панталона и забързано навлече фланелката си. — Хайде, тръгваме!

— Къде?

— При „хуо иян“, разбира се!

Бързаха по оживените улици на Ванчай — същите, по които само преди седмица Дейвид Ох беше бягал, за да спаси кожата си.

— Редовно ходехме там — обясняваше Джейк. — Разполагат с момичета, които бяха по вкуса на Дейвид — чисти и достатъчно млади, за да са интересни. Собственикът се казваше Мок. Плешив монголец, с обица на ухото. Не зная нищо за миналото му, просто го помня как изглеждаше…

— Мок беше най-проклетото копеле, което познавахме. На два пъти направихме опит да го вербуваме, но той не прояви интерес. Дори триадите предпочитаха да не го закачат…

— Лично избираше момичетата, винаги ги подлагаше на собствения си тест. Може би затова бяха млади и чисти… Но най-голямата му страст беше „уей ки“…

— Любимият му ендшпил беше „хуо иян“. Дейвид неизменно приключваше с момичетата далеч преди играта да е свършила и оставаше да гледа Мок. Затова познанията му за „уей ки“ се изчерпваха единствено с „хуо иян“…

— Значи има доказателства срещу този Мок, така ли?

— Скоро ще разберем.

Заведението на Мок беше мрачна и влажна дупка, разположена в един от приземните етажи на Луард роуд. Човек трудно можеше да си представи, че тук влизат почтени клиенти, единствените посетители биха могли да бъдат чуждестранни моряци, при това порядъчно пияни… Правоъгълният дансинг се осветяваше от разноцветни прожектори, върху него преобладаваха униформи и къси полички. Музиката беше от 60-те години, предимно „Темптейшънс“ и „Сюприйм“.

Джейк хвана ръката на Блис и я поведе към бара. Размениха няколко думи, после онзи кимна към дъното на салона.

Блис моментално позна съдържателя. Изглеждаше точно така, както го беше описал Джейк, дори още по-опасен. Тежеше най-малко 120 килограма, от огромните му мускули лъхаше заплаха. Но когато зърна Джейк, на лицето му грейна сърдечна усмивка. Надигна се иззад дъската за „уей ки“ и го потупа по гърба с огромната си лапа. После изчака да му представят Блис и я възнагради с топла усмивка.

— Колко време не сме се виждали? — прогърмя басово гигантът и татуираните му бицепси помръднаха като живи. — Да не би да ти се е доиграло?

— Не съвсем — поклати глава Джейк, издържа погледа на собственика и тихо добави: — Дейвид е мъртъв…

— Дявол да го вземе! — поклати глава Мок и изстреля гъста слюнка към ъгъла. — Тогава знам защо си дошъл.

За около три часа Джейк се запозна с цялата информация на Дейвид Ох, извлечена от главния компютър на Агенцията. Разбра, че Джерард Столингс е бил ликвидиран по същия начин като Дейвид, а вероятно и по същите причини. Разбра и друго — специален екип на Агенцията е бил изпратен да ликвидира Мариана в нощта, в която той осъществи своето нападение срещу къщата за „О-хенро“.

— Но защо ще я убиват, ако са искали единствено твоята част от „фу“? — учуди се Блис, след като изслуша сбитата му информация.

— Защото някой от Агенцията е знаел, че тази част е добре скрита. Човекът, издал заповедта за ликвидирането на Мариана, чудесно е познавал както мен, така и нея. Преценил е, че Мариана никога няма да му разкрие тайната, и е наредил да я изтръгнат с помощта на инквизиции. А след това са я ликвидирали, за да не ги разкрие… — Смаян от безсмислието на подобна глупост, Джейк поклати глава и в недоумение добави: — Господи Исусе!…

Блис го прегърна през рамото, помълча малко, после тихо промълви:

— Донован или Ундерман… Кой от двамата?

Отправил поглед към гирляндите от светлини на Хонконг, Джейк изпита смъртна умора. Маратонът беше пред своя край.