Ерик Лустбадер - Владетелят (Част II)

Дълго време остана така, впил поглед в посивялото безжизнено лице на доскорошния си началник и близък приятел. Накрая поклати глава и едва чуто промълви:

— Хенри, копеле мръсно!

Отидоха да вечерят в някаква крайпътна кръчма недалеч от Грейсток. По думите на Донован там имало нелоша френска кухня. Във въздуха летяха нощни пеперуди, млади момичета със светнали лица изпълваха повечето маси на заведението, край тях галантно се въртяха приятелите им. Макар и с лепенка на носа, Донован пак съумя да изглежда блестящо. Джейк усети погледите на младите момичета към масата им и с въздишка призна, че те са насочени не към него, а към бившия му колега…

Донован поръча най-доброто френско вино, двамата напълниха чашите си и вдигнаха тост за някогашния Хенри Ундерман.

Джейк си спомни онзи далечен ден, в който го откри Ундерман.

— За приятелите, които вече не са с нас — тихо добави той. Тост за падналите в бой колеги, но на практика вървеше за всички, дори и за Хенри Ундерман.

— За Мариана — тихо промълви Донован. — Зная, че моите съболезнования не означават нищо за теб, но наистина ми е страшно мъчно за нея…

Поднесоха храната едва когато виното в бутилката беше спаднало доста под половината.

После, вече преминал на кафе и коняк, Донован бавно вдигна глава.

— Предполагам, че никога няма да научим цялата истина — промълви той. — Никога няма да разберем какво го е направило предател…

Беше си поръчал печен фазан, който унищожи докрай с огромен апетит. Джейк си поръча скариди, но сосовете не му допаднаха и чинията пред него остана почти недокосната. Направи знак на келнерката да я вдигне и благодарно кимна с глава.

— Все пак е напълно ясно, че айсбергът на Антъни е бил именно Ундерман — продължи Донован, поливайки коняк в кафето си. — Като говорим за айсберга, се сещам да те питам нещо — чувал ли си, че Даниела Воркута е станала началник на Първо главно управление на КГБ?

Джейк отрицателно поклати глава.

— Скоро ще стане и първата жена, член на Политбюро.

— Защо ми казваш всичко това? — погледна го внимателно Джейк. — Не е ли поверително?

Донован извади кърпичка и я вдигна към носа си. Иззад нея се разнесе странен звук.

— Честно казано, защото се надявам да се върнеш в родното гнездо — промърмори той.

— Имаш интересен начин на изразяване.

— Моля те просто да си помислиш — въздъхна Донован, вдигна глава и поиска сметката.

Джейк се върна в хотела, но мислите му бяха далеч от Агенцията. Стаята беше обзаведена по стандартния начин за повечето американски хотели. Завесите бяха плътно спуснати, човек оставаше с впечатлението, че влиза в пещера.

Джейк пристъпи към прозореца, дръпна завесите и го отвори. В двора се издигаше голям бор, игличките му леко помръдваха на вятъра. Оттатък могъщите клони се виждаха шарените чадъри на малко кафене с мраморни масички. Съвсем като в Европа. Между масичките се появиха мъж и жена на средна възраст. Преплели пръсти, те изглеждаха напълно ангажирани един с друг, светът наоколо очевидно не съществуваше. В душата на Джейк помръдна тъга.

Отначало офертата на Роджър Донован му се стори като горчива шега. Но сега, изправен до прозореца, той бавно разбра какво е видял в него Донован — просто човек, който въпреки превратностите на съдбата, е останал непроменен. Човек, който по нищо не се отличава от колегите си, ангажирани в тази смъртоносна игра.

Когато отново погледна към кафенето, там вече нямаше никой. Миг по-късно светлините угаснаха. Механично погледна часовника си. Минаваше полунощ.

Седна на леглото и погледна към телефонния апарат. После извади листче хартия и бавно го разгърна. Взе слушалката и помоли хотелската телефонистка да го свърже с Хонконг. Момичето каза, че може да набира директно и му продиктува цифрите на кода.

Отсреща даваше свободно. Джейк изчака няколко секунди, после се приготви да затвори. В същия момент нещо прещрака и в ушите му прозвуча глух старчески глас:

— Вай… Ало.

В душата на Джейк нахлу ураган от дълго сдържани чувства, устата му изведнъж се скова.

С огромно усилие на волята успя да напълни дробовете си с въздух, после прошепна:

— Бах-ба… Татко.

Едно куче тичаше край водата и възбудено лаеше. Скачайки към яркочервена топка, то изпъна тялото си като струна, ситни песъчинки напълниха обувките на Джейк.

Двамата със Зи-лин бавно се разхождаха по извития бряг на Шек-О. Беше утро, лъчите на слънцето се плъзгаха по гладката повърхност на океана, от която сякаш извираше синкава мъгла.