Ерик Лустбадер - Владетелят (Част II)

Зи-лин току-що приключи с историята на своя живот в Китай. Новините за смъртта на Химера прие с обичайната си сдържаност.

— Сега вече знаеш за мен повече дори от братята ми — тихо промълви той.

Джейк внимателно го погледна. Този старец продължаваше да го изненадва.

— Сбърках, когато напуснах теб и майка ти — продължи все така тихо Зи-лин. — Сбърках и когато си намерих любовница. Но бях сляп. Вълнувах се единствено от амбициозните цели, които си бях поставил. Вземах решения, без да мисля за последствията от тях…

— Приличах на монах, Джейк. Монах, който цял живот е служил на своя бог, а после изведнъж се озовава сред реалния свят… Движеха ме съвсем различни импулси.

— „Юн-хюн“…

— В известен смисъл — кимна Зи-лин. Направиха широк кръг около загоряло дете, което строеше пясъчни кули на брега. — Не виждах, че моите действия ще се отразят пагубно на хората около мен. А може би виждах, но не обръщах внимание… От теб научих какво е сполетяло скъпата ми Атена, след като ви напуснах… С течение на годините разбрах как съм наранил и Шен Ли… Ничиреншу не обичаше да говори за това, но аз все пак успях да сглобя картинката. Уби ги „юн-хюн“, или по-скоро моята мания…

Известно време вървяха в мълчание. Далеч на хоризонта, отвъд черните грамади на танкерите, започнаха да се събират буреносни облаци. На няколко метра от тях профуча моторница, бели пръски летяха във въздуха. Руса красавица в оскъдни бикини махаше с ръка на своите почитатели, останали на брега. Изглеждаше твърде самоуверена.

— Трябва да си почина — промърмори след известно време Зи-лин и тежко се отпусна на пясъка, току до влажните кули на детето. Изправен до него, Джейк гледаше как сваля обувките и чорапите си, а пръстите му бавно навиват крачолите на панталона. После протегна крака към пенливата ивица на прибоя. Очите на Джейк овлажняха.

Зи-лин не забеляза това, вниманието му беше ангажирано от детето, което продължаваше своята игра.

Джейк бавно клекна до баща си. Не се прегърнаха при срещата, не си размениха нито една мила дума. Но такива бяха правилата на китайското възпитание. Мълчанието заместваше всичко…

— Оставам тук — промълви Зи-лин и бавно вдигна глава. — Никога не съм бил комунист. Обичам страната си, но не приемам това, в което я превръща системата. Преди много години прагматизмът ме тласна към комунистическите догми. И бях прав. Комунизмът обедини Китай. Все още съм убеден, че това беше единственият начин да се сложи край на междуособните войни, които разкъсваха страната ни в продължение на векове. Може би вече си разбрал, че човек не може да избяга от историята…

— Но и аз, подобно на много като мен, не успях да избера точния момент за скъсване с комунизма. Той вече изигра своята роля и всички го знаем. Но продължихме да го използваме, за съжаление — за своя собствена изгода…

— И сега комунизмът ни дърпа назад, към миналото… Пречи ни да посрещнем бъдещето. Ето я истинската причина за раждането на „юн-хюн“…

Джейк чакаше продължението на бащината изповед, но едновременно с това очите му внимателно оглеждаха присъстващите на плажа хора. Дори при тези обстоятелства той не забравяше кой е и къде се намира.

— „Юн-хюн“ се роди, когато аз се убедих, че спасител на Китай може да стане единствено Хонконг. Давах си сметка, че съумея ли да поставя Хонконг под абсолютен контрол, аз ще мога да контролирам и бъдещето на Китай. Говоря не за правителството на Китай, а лично за себе си, или за онзи, който ще дойде след мен… Бих могъл да насочвам огромни капитали към тежката промишленост, бих могъл да създам великолепни условия за развитието на пазарната икономика, като свържа тукашните тайпани със суровинните източници на континента. В крайна сметка, в рамките на петдесетина години бих могъл дори да обединя всички китайци в една велика държава…

— Ето каква беше целта на „юн-хюн“.

Джейк дълбоко се замисли. В главата му изплуваха думите на Блис: „Това е операция на цял Китай!“ Да, наистина беше така…

— Не виждам как би могъл да осъществиш абсолютен контрол над Колонията — поклати глава той.

Зи-лин тъжно се усмихна. Мрежата от ситни бръчици и синкави венички върху лицето му изведнъж оживя.

— Аз съм Джиан — Владетелят — промълви той. — Онова, което създавам, живее вечно. Изпълнението на подобна цел наистина е възможно, синко. Можеш да бъдеш сигурен в това. На практика всичко е в ръцете ми…

— Дори и сега?