Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

Всичко това се дължи на онези мъдри и предвидливи нацистки престъпници, които напускат страната си и Европа далеч преди падането на Берлин и Нюрнбергския процес. Те потъват в изумрудените джунгли на Южна Америка заедно със заграбените съкровища и имат твърдото намерение да прекарат остатъка от живота си там.

В компютъра на Администрацията за борба с наркотиците, Парагвай заема едно от челните места в списъка на страните, които дават подслон на преследвани от закона престъпници. Това, разбира се, става срещу определена цена. Цена, която осигурява безпроблемното им съществуване сред един беден и неграмотен народ, подложен на геноцид от болести и епидемии.

Симбал научи, че преди появата на нацистите Енкарнасион е бил едно малко и изостанало във всяко отношение градче. Но германците променят нещата и за кратко време то става неузнаваемо, една истинска перла на континента. През последните години се наблюдава все по-забележим интерес на „Дикуи“ към него. Защо? Никой нямаше отговор на този въпрос. Може би само Кърън, на когото обаче бяха побързали да затворят устата завинаги…

— Кой е бил в Енкарнасион, когато и Питър Кърън е бил там? — запита на глас Симбал.

— Не зная — тихо отвърна Моника, седнала малко встрани от него. Надничаше зад рамото му, очите й с интерес следяха информацията върху екрана.

— Някой от вашата служба?

— Не съм чувала…

— Дай да проверим. Какво беше наименованието на файла?

— „Папка пътувания“.

Симбал го извади от паметта на компютъра, набра датата на пребиваването на Кърън в Парагвай и зачака. Информация нямаше.

— Добре — въздъхна тя. — А сега?

В ноздрите го удари миризмата на парфюма й, примесена с лекия аромат на лимонов сапун. Кичур от косата й докосна бузата му, от тялото й се излъчваше топлина.

— Отпуските — промърмори той и тя му даде наименованието на съответния файл. Извика го на екрана и започна да проверява списъка. Вътре имаше шест имена. Маршрутите на нито едно от тях не съвпадаха с пребиваването на Кърън в Парагвай, освен това всички бяха посочили точен адрес и телефонен номер, на който биха могли да бъдат открити от Тренъди. Такива бяха изискванията на правилника.

Моника провери три от тях — онези, които действително се беше наложило да потърсят по време на отпуските им. И тримата бяха намерени на посочените адреси. Другите не бяха ги търсили, но координатите им бяха далеч не само от Парагвай, но и от цяла Латинска Америка. Това, естествено, не направи никакво впечатление на Тони Симбал. Никой не би разтръбил тайните си намерения предварително.

— Знаеш ли какво търсиш? — вдигна глава Моника.

— Имам си нос и му се доверявам — отвърна Симбал и набра номера на първото име от списъка. Подаде слушалката на Моника и тя волю-неволю се включи в играта. Беше късно през нощта. И тримата агенти се оказаха точно там, където трябваше да бъдат, и кротко си спяха.

— Толкоз по въпроса с отпускарите — въздъхна Моника. — Доволен ли си?

— Каква памет има това бебче? — попита Симбал и потупа затоплената пластмаса на монитора.

— Огромна.

— Включено ли е в мрежа?

— Разбира се. Информацията се получава от различни агенции и се подрежда според степента на секретност.

— Тогава ме вкарай в компютрите на ФБР, ЦРУ и СЕН…

— Това вече е прекалено! — отвърна Моника и дръпна пръсти от клавиатурата. — Искаш да извърша закононарушение, без дори да ме информираш какво си намислил…

— Не мога.

— Значи сме дотук — поклати глава тя и посегна да изключи терминала.

— Моника! — хвана ръката й Симбал.

— Можеш да си спестиш усилията, Тони. Нещата отиват твърде далеч. Приех да ти осигуря достъп до тук, макар че това е строго забранено.

— Макс е в течение.

— Така ли? Нищо не ми е казал…

— Не искаш ли да открием убийците на Питър Кърън?

Моника видимо потръпна.

— Вече ги зная — „Дикуи“…

— Може би…

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че трябва да разбера какво, по дяволите, са правили хората на „Дикуи“ в Енкарнасион! — възбудено отвърна той. — По всички правила на играта те не би трябвало да са там!

— Заради нацистите?

— Да, заради нацистите.

Настъпи тишина. Остъклените канцеларии наоколо бяха празни, климатичната инсталация не работеше. Въздухът беше спарен и тежък.

— Какво според теб е станало с Питър? — попита след известно време Моника.

— Натъкнал се е не на когото трябва — въздъхна Симбал. — И подозирам, че това няма нищо общо с „Дикуи“…