Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

Симбал не отговори. Моника тъжно поклати глава, обърна се и токчетата й затракаха по тротоара. Качи се в маздата си, запали и рязко потегли.

Симбал я изчака да изчезне от погледа му, в душата му се промъкна леко съжаление. Много му се искаше да прекара в топлите й прегръдки последната си вечер във Вашингтон. После се сети, че тя забрави да му даде новия код за достъп до служебния компютър на Администрацията. Трябваше му за допълнителна информация относно Едуард Мартин Бенет. Информация, която беше длъжен да събере сам.

Изтича по стъпалата и извика, но тя вече беше твърде далеч. Втурна се към своя сааб, завъртя ключа и се понесе подире й.

Летяха по пустите булеварди на нощния Вашингтон — един блестящ и чист град, изпълнен с паметници и фонтани, зелени паркове и красиви езера.

Насочиха се към Джорджтаун и Симбал изведнъж изтръпна. Моника живее в Александрия — точно в противоположната посока на движението им. Значи цялата история с братовчедка й Джил, която пристига от Сан Диего на гости за няколко дни, е била постановка! Колата й свърна по улица „Р“. Симбал изключи фаровете си и я последва. Какво става, по дяволите?

Паркира сааба до пресечката и с нарастващ ужас в очите я проследи как слиза от колата, изкачва каменните стъпала и натиска звънеца. Вратата се отвори, на прага застана верният му приятел Макс Тренъди. Огледа улицата в двете посоки и придърпа момичето вътре.

Тони Симбал остана в тъмната кола. Вентилаторът продължаваше да работи, зает с нелеката задача да охлади мощния турбодвигател. Тихото свистене сякаш подчертаваше особеното чувство, което се пораждаше в душата му. Чувството, че е предаден от всички и дори у дома не може да разчита на сигурност.

Блустоун беше висок и жилав мъж с хлътнали скули, решителен римски нос и прави вежди, под които изпитателно надничаха яркосини очи. Костюмите си поръчваше в „Савил Роу“, пренебрегвайки услугите и на най-добрите хонконгски шивачи. Ризите му бяха ръчна изработка на „Търнбул“ и „Асър“, а на краката си носеше обувки по поръчка на английската фирма „Чърч“. Сър Джон беше убеден привърженик на тезата, че парите не трябва да се жалят, ако човек иска да бъде облечен добре и най-главното — правилно.

— Как е моето малко цвете? — попита той.

— Имам новини за теб.

— Зная — усмихна се той. — Това е една от причините да те поканя на обяд.

— Аз те поканих — поправи го тя.

— Което не беше много добра идея — леко се намръщи той и разпери ръце: — Тук сме прекалено изложени на показ. — Намираха се в „Принсес гардън“ — едно от скъпите заведения в центъра на града, чиято тераса се издигаше високо над алеята за пешеходци на Чатър роуд. — Прекалено!

— Точно така, прекалено — съгласи се тя.

— Очаквам да ми кажеш причината — промърмори той.

Тя изглеждаше великолепно, истинска телевизионна звезда. Всички посетители на ресторанта извиха глави да проследят изваяната й фигура, която се появи на вратата, спря за миг и уверено се насочи към масата на Блустоун. Носеше пола и жакет от черна коприна, отдолу блестеше фина бяла блузка с дантели. Масивният пръстен с изумруд беше единственото й бижу. Той знаеше как постига този наистина блестящ външен вид — беше от малкото жени, които умееха да използват западните козметични препарати, за да подчертаят екзотичната си източна красота. Голяма част от жените, които познаваше, биха дали мило и драго да притежават подобен талант.

— Prosit — вдигна чашата си той.

— Дасвиданя — отвърна тя с тежък руски акцент.

— Я не се дръж идиотски! — намръщи се Блустоун.

— Идиотски ли? — изви вежди Неон Чоу. — Тцун-Трите клетви знае кой си и за кого работиш. Всички го знаят — и Джейк, и Сойър…

Блустоун остави внимателно чашата върху бялата покривка.

— Какво точно имаш предвид?

— Знаят, че си главният резидент на КГБ в Азия — усмихна се Неон Чоу и открито се наслади на объркването му. — Недей да припадаш, искат от мен да те шпионирам… — отпи глътка перие и добави: — Ето защо вчера използвах посещението ти при губернатора и си позволих да те поканя на обяд.

Блустоун безмълвно я гледаше, но умът му работеше с главозамайваща бързина. Миг по-късно беше готов с отговора. Може би нещастието не е толкова голямо, колкото му се беше сторило в началото.

— Исусе! — въздъхна той. — Значи Трите клетви иска да ме държиш под око?

— Точно така.

Поръчаха обяд на изправилия се до тях келнер, Блустоун го изчака да се отдалечи и каза: