Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

Пиеше, за да забрави, но това трудно му се удаваше. Дори когато беше почти в кома от алкохолните пари, ужасът продължаваше да стяга гърдите му. Покой получаваше едва на разсъмване, когато се отпускаше и потъваше в тежък сън без никакви сънища… Но спомените връхлитаха отново заедно с пробуждането, забиваха демоничните си пипала в съзнанието му. Тогава единственото му желание беше да си пръсне мозъка.

Не го правеше, разбира се. Стягаше духовните си сили и се залавяше за работа. А сега работата му беше да промива мозъка на Ки-лин.

Задачата не беше от лесните. Тя му създаде доста проблеми, някои от тях наистина уникални. Полковникът не се оплакваше. Колкото по-труден е пациентът, толкова по-добре. Така съзнанието му се ангажираше изцяло и демоните го оставяха на мира.

Но нощите бяха ужасни, полковникът дълбоко ги ненавиждаше.

Сега хората му почиваха. Отиде си и Хуайшан Хан, прекарал целия ден в компанията на Ху и пациентката. Полковникът остана сам, лице в лице с хладната самотна нощ. Както винаги, тя беше пълна с неясни призраци, вятърът шепнеше в листата на дърветата и те му отговаряха с плачливи стонове. Гласовете на прокълнатите, гласовете на мъртъвците… Бутилката беше единственото му спасение.

Обикновено не си правеше труда да използва чаша — тя ограничаваше потока на жадуваното облекчение.

Тази нощ полковник Ху лежеше неподвижно в тъмната стая, ушите му механично регистрираха пропукването на ситните песъчинки по стъклото, довени дотук чак от пустинята Гоби… Не посмя дори да си помисли за алкохол в присъствието на Хуайшан Хан. Но злото, прегърбено човече си беше отишло преди часове, пред него се простираше единствено необятно дългата нощ. И полковник Ху започна да пие. Ръката му стискаше гърлото на бутилката с отчаянието на удавник.

Сред гъстата му, късо подстригана коса се появиха капчици пот, блестящи като диаманти. Очите му се изцъклиха и равнодушно следяха парада на призраците под черепа му. Униформената риза беше разкопчана на гърдите, под мишниците тъмнееха големи петна пот.

Краката му бяха боси, стъпалата му сякаш усещаха страшната смесица от кал, кръв и торф, от която се състоеше камбоджанската земя. Винаги беше имал чувството, че в тази страна няма обикновена, плодородна почва, че от нея никога няма да се роди реколта. Вонящата слузеста смес покриваше долините, речните брегове, планинските склонове… Сякаш беше лавата на чудовищен вулкан.

Полковник Ху потръпна, от устата му излетяха неясни слова, очите му бавно се разтвориха.

На прага стоеше Ки-лин.

Зад нея цареше пълен мрак, това предаваше на фигурата й нещо безпомощно — сякаш беше бездомно момиченце, което се храни от подаянията на минувачите.

— Отиде ли си Хуайшан Хан?

— Ти какво правиш тук? — задавено попита полковникът.

— Сънувах нещо необикновено… — отвърна Ки-лин, поколеба се, после замълча. Изглеждаше наистина като невръстно дете.

— Какво сънува?

— Сънувах живота. Блестящ, задъхан, прекрасен живот…

Полковник Ху помисли за своите кошмари, омекотявани единствено от силата на алкохола. Преглътна гъстата си слюнка и отново потръпна.

Вдигна ръка, сякаш да се увери, че бутилката все още е между пръстите му, после дрезгаво промълви:

— Влизай.

Лагерът се охраняваше изключително строго, но пред вратата на стаята й нямаше пазач. Това беше част от психологическата обработка.

— Сядай…

Ки-лин се подчини. Слабичкото й тяло предпазливо се отпусна върху малката мека възглавница на пода. Приличаше на птичка, огромните й очи бяха тъмни и загадъчни. Странни и необикновени, те бяха привлекли вниманието на полковник Ху още при първата им среща. Ярките зеници бяха будни и интелигентни, но в блестящото покритие на очните дъна се долавяше нещо първично. Нещо, което полковник Ху все още не можеше да разгадае. Без всякакво съмнение това бяха очи на китайка, но едновременно с това бяха и още нещо. Във формата им се долавяха леките щрихи на бялата раса, великолепно съчетани със силните гени на китайската й кръв. Полковник Ху знаеше произхода на тези щрихи.

Очите й се спряха върху лицето му. Бяха като слънчеви лъчи, пронизващи утринната мъгла, алкохолните изпарения панически започнаха да отстъпват.

— Разкажи ми за съня си — промълви полковник Ху.

— Бях в някакъв град — покорно започна тя. — Голям и оживен като кошер. Издигаше се върху няколко хълма, улиците му бяха стръмни. Издигаха се, после потъваха… Като океански вълни. Странно…