Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

— Кое?

— Там се чувствах у дома — поклати глава Ки-лин, в гласа й се долови леко смайване. — Не виждам как е възможно това… Познавам единствено джунглата, тя е моят дом… Ти непрекъснато ми повтаряш това.

— Защото е истина.

— Значи този град…

— Този град е сън.

— Но беше като истински! Сънувах и най-малките подробности… Улиците, къщите, магазините. Дори хората…

— Какви хора? — надигна се полковник Ху. Ръката му избърса потта от челото, после я разтърка върху материята на панталона.

— Не зная.

— Нали каза, че си сънувала всички подробности?

— Да.

— Тогава ми опиши хората.

— Не мога.

— Лъжеш ме.

Ки-лин ахна, в очите й се появи страх. Жалко, въздъхна в себе си полковник Ху. Защото със страха изчезна и прекрасният им блясък. Помътнели и широко отворени, те вече приличаха на очите на всеки друг.

— Не!

— Тогава ми разкажи.

— Не мога!

— Разкажи ми! — неочаквано изрева полковник Ху, а ръцете му яростно я разтърсиха. В гърлото му набъбна топката на гнева, в ушите му писнаха стоновете на хиляди мъртви души.

Ки-лин се разплака. Приличаше на нежна тръстика, извиваща се под натиска на ураганен вятър.

— О, Буда! — простена тя. — Моля те, Буда, помогни ми!

Яростта на полковник Ху се удвои, ръцете му я разтърсиха с нова сила.

— Защо споменаваш тук името на Буда?! Не знаеш ли, че е забранено? Строго забранено!

Гневът му се стовари отгоре й като зимна виелица, задави я, не й даваше да си поеме дъх. Имаше чувството, че се превръща в играчка на непознати сили, които всеки момент ще я разкъсат, ще разбият на ситни късчета живота, който я бяха принудили да води. А това означаваше само едно — връщане на болката. На ужасната, кънтяща във всяка фибра на тялото й болка, зад която надничаше озъбената маска на смъртта…

Отчаяно се притисна в него, устоите му почувстваха солените й сълзи, ръцете му неволно обгърнаха треперещото й тяло. Гърдите му пламнаха от приятната топлина. Тръпките й се прехвърлиха върху него, изведнъж изпита чувството, че се докосва до самата й душа. Притисна я към себе си, без да съзнава какво прави… Изпита чувството, че е див звяр, търсещ топлината на себеподобните си в бурната нощ. Тази топлина щеше да им помогне да оцелеят, враждебните инстинкти вече нямаха значение.

— Мъничка моя! — прошепна той. — Мъничка моя! — Душата му изведнъж се разбунтува срещу призраците на миналото, видя цялото безсмислие на човешката ненавист, на жестокостта и безсърдечието…

Усети как слабичкото й тяло се притиска в гърдите му. Воплите й постепенно затихнаха, ужасът бавно напусна душата й. Учуди се на топлината, която проникваше в тялото му. Защото това беше топлина на друго човешко същество. Полковник Ху съвсем не беше отшелник, често прибягваше до услугите на различни жени. Но бедрата им бяха като мрамор — хладни и неподатливи, безкрайно чужди… Кехлибарените им порти покорно се разтваряха да поемат горещото му семе, но нищо повече…

Сега обаче беше съвсем различно. Сега имаше чувството, че слънцето е кацнало в скута му — изведнъж приело крехките форми на тази жена-дете, решила да прекъсне кошмарите на нощта му. Бавно си даде сметка, че го обзема възбуда — замайващо силна, невероятна… Слабините му натежаха като камък.

Ки-лин се размърда върху него и той неволно простена.

Ставаше нещо нежелано, нещо извън рутинните планове. Нещо напълно немислимо! Но нещата неумолимо следваха предначертания си ход. Потръпващ от възбуда, свещеният орган на полковник Ху се вдигна нагоре и докосна пламналата й женственост. Усещането беше невероятно.

Полковник Ху не искаше да се възбужда, но не искаше и да се раздели с тази възхитителна топлина. Притисна Ки-лин до гърдите си и телата им се сляха.

Каза си, че не я желае, че не може да я желае. Кехлибарената й порта беше табу за него — така, както името на Буда за нея. Предупреждението, което му отправи Джин Канже в Кианмен, беше съвсем недвусмислено: Нашата праскова още не е узряла, но това съвсем не я прави по-малко опасна. Напротив — опасна е като отровна змия!

Но смъртта никога не би могла да излъчва подобна топлина, каза си полковник Ху. В главата му продължаваха да звучат стенанията на мъртвите, но заедно с тях потрепна и едно непознато желание. Искаше да я прегърне и да я притисне до себе си. Нищо повече. Но някои органи на тялото му бяха на друго мнение. Поведе тежка битка със себе си. Битка, която не се знаеше как ще завърши, ако Ки-лин не беше поела инициативата в свои ръце.