Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

Името на Микио Комото не се споменаваше никъде, макар че сводките сочеха участие и на неговия клан в уличните сражения. Добър признак ли бе това? Джейк не можеше да стигне до категоричен отговор.

Най-сетне останал сам, той се замисли за Блис. От гласа й го делеше само един телефон, но ръката му не посегна към слушалката. Сега не беше време за сърдечни разговори, нямаше никакво желание да се размеква. Предстоеше му опасна работа, всяко размекване и разсеяност можеха да се окажат фатални.

Насочи поглед навън, в съзнанието му отекна гласът на Зи-лин. Все още не можеше да се отърве от чувството за близкото му присъствие, все още усещаше аромата на тялото му — топъл и щедър, странно успокоителен. Спомни си за плажа Шек-О, където стояха с часове под гальовните лъчи на слънцето, потопили крака в топлата вода. Разговаряха на всякакви теми, а понякога мълчаха. Просто се наслаждаваха на близостта си…

Сега всичко рухна. Баща му си отиде завинаги.

Имаме врагове в много страни по света. Те ще направят всичко възможно да разбият „юн-хюн“…

Дали сред тези врагове не бяха и якудза? Каква е връзката между японските гангстери и „юн-хюн“?

Облегна лакти на коленете си и притисна с длани пламналата си глава. Усещаше тялото си така, сякаш току-що беше приключил 15-рундов боксов мач с шампиона в тежка категория. В главата му се блъскаха десетки въпроси без отговор.

Изпъшка, стана и зашляпа с боси крака през стаята, обзаведена в японски стил. Влезе в банята и дълго стоя под горещата струя на душа. Вдигнал лице, той сякаш се опитваше да отмие умората, болката и страха, които се бяха натрупали в душата му. Даваше си ясна сметка, че навлиза в опасна територия. Вътрешният кръг е обект на натиск и ако не успее да открие откъде идва той, крехката мрежа от съмишленици, която баща му беше изградил преди близо петдесет години, лесно щеше да се превърне в прах. Особено дълбоко обезпокоени ще бъдат драконите на триадите , каза му веднъж Ши Зи-лин. Те постоянно търсят начин да се наложат над конкуренцията, затова ние трябва да сме единни. Допуснем ли разцепление, с нас ще бъде свършено…

Страх прониза гърдите на Джейк. Страхът от провал. В момента той беше на планинския склон — слаб и беззащитен. А баща му го беше издигнал до поста Джуан — върховен ръководител на една могъща тайна организация. Може би е сгрешил, може би е бил заслепен от обичта към единствения си син? Може би много му се е искало именно Джейк да бъде Джуан… Нима наистина ще се окаже, че Ши Зи-лин е направил погрешен избор?

Джейк се подсуши с дебелата хавлия и започна да се облича. Сложи си тъмносин ленен костюм, гълъбова риза и вратовръзка на ситни точици. Застана пред огледалото с гребен в ръка и се загледа в отражението си. Видя напрежението в очите си под тежките клепачи, направи поредния безуспешен опит да приглади чупливата си черна коса — наследство от дядо му по майчина линия. Захвърли гребена, разпредели дребните вещи по джобовете си и излезе.

В ранния следобед улиците на Токио бяха само оживени, без обичайната блъсканица. Джейк хапна на борда на самолета, но изобщо не усети вкуса на храната. Напълни стомаха си и толкоз.

Уличните платна бяха задръстени както обикновено. А и на него му се ходеше пеш. Денят беше слънчев, въздухът — необичайно чист. В него още се усещаше хлад, но вишневите дръвчета вече бяха напъпили.

Извървя Сотобори-дори чак до края, после свърна наляво и пое по широкия булевард, който щеше да го отведе в района на Акасака. Малко преди сградата на театър Микадо се спусна под земята и се качи на метрото. Слезе след три спирки, в Харажуку. В дните след Втората световна война тук беше разквартирувана голяма част от американската окупационна армия.

Днес Харажуку беше богаташки квартал. По улиците блестяха витрините на скъпи бутици, между тях имаше ресторанти, в които се предлагаше европейска храна. Ако човек има настроение за хамбургер с пържени картофи вместо обичайните „суши“ и „соба“, тук беше мястото, където можеше да ги открие…

Офисът на Микио Комото се намираше именно в Харажуку. Всеки би очаквал да го открие сред небостъргачите на Шинжуку — деловия център на града, но по редица причини Комото беше избрал този тих и далеч по-спокоен квартал.

Решението му се беше оказало изключително мъдро. С течение на времето Шинжуку се пренасели, атмосферата заприлича на лудница. Все повече бизнесмени започнаха да се изнасят оттам и да търсят спокойствието на Харажуку и другите по-отдалечени квартали на Токио.