Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

Офисът на Микио се намираше на Сейшо номер 1, точно срещу храма Того, разположена парка с Южното езеро, известен в целия град с прекрасните си ириси. До него имаше ултрамодерно кафене от типа „кисатен“, където чашка кафе вървеше по два долара, а и повече. Тази сума очевидно включваше и наема за масичката, от която се разкриваше прекрасна гледка към парка. Един сравнително нов обичай, който японците без свян бяха откраднали от европейските си колеги в туристическия бранш.

Заведението носеше странното име „Лаеща риба“. Стените му бяха от зеленикав мрамор, осветлението — тръби синкав неон, скрити в окачения таван. Край малките мраморни масички бяха наредени тъмносини лакирани столчета.

Джейк подмина вратата от опушено стъкло на „кисатен“ и влезе в съседната сграда. Качи се в асансьора и натисна бутона за последния етаж. Прекоси широкия хол с настилка от безупречно полирани мраморни плочи и спря пред една от масивните врати, на която с бронзови букви на английски и канджи беше изписано:

Комото — Шому Когио

В приблизителен превод това означаваше „Комото — търговия и промишленост“. Едно доста неясно название, под което можеше да се крие всичко.

Джейк нямаше представа как компанията печели парите си. Микио се интересуваше от всичко: електроника, оптични влакна, роботи… Всичко, което влизаше в списъка на МИТИ — Министерството на търговията и индустрията, стоки с приоритетно производство и експортна ориентация. МИТИ е огромната бюрократична машина, която направлява дейността на частния бизнес в годините след края на войната. От него зависи в коя област на промишлеността да се насочат усилията на търговско-промишлените конгломерати, то прави и съответните отстъпки.

Първостепенно значение след войната имаха химическата и стоманодобивната промишленост, но в наши дни ударението се поставяше и върху електрониката, роботиката, новите поколения компютри и пр.

Приемната и външните канцеларии на Микио бяха облицовани с „кьоки“ — японски кипарис. Бюрата, шкафовете и компютърните конзоли блестяха с черния си лак. На пода имаше дебел мокет в богати сиво-кафяви тонове, а столовете за външни посетители представляваха редица скачени помежду си дървени табуретки, покрити с татами.

Джейк пристъпи към плексигласовата преграда. Служителят в приемната беше млад, безупречно облечен мъж. Попита за името и целта на посещението му. Дочула името му, една жена от служителите на Микио се обърна да го погледне. По всяка вероятност изпълняваше длъжността завеждащ канцелария. Носеше строг костюм от черен лен, а косата й беше сплетена в старомоден кок. Големите й очи се заковаха върху лицето му, после главата й рязко се отмести. Сякаш някой затръшна вратичката на капан.

— Моля, седнете — обади се младежът на рецепцията, поел визитната картичка на Джейк. — Ще се свържа със секретарката на господин Комото. — Говореше английски правилно и бавно, сякаш се страхуваше да не сбърка.

— Благодаря — отвърна Джейк и се насочи към дъното на приемната. Там вече чакаха няколко бизнесмени с черни костюми, еднакви като врабчета на жица. От една врата излезе дребен служител и с поклон покани поредния посетител. Деловите отношения очевидно вървяха бързо и гладко, тъй като никой от посетителите не се бавеше прекалено дълго, хората в приемната намаляваха. Малко преди да изтече първият час на чакането, Джейк стана и надникна през плексигласовата преграда.

— Моля за извинение, но какво стана с моята картичка?

— Предадох я лично в ръцете на секретарката на господин Комото — отвърна младежът с тон, който би трябвало да обясни всичко.

— Това беше преди петдесет минути.

— Днес е натоварен ден — рече онзи. Блестящата му коса стърчеше нагоре като четка, вероятно намазана с някакъв гел. Интеркомът зажужа и той извърна глава: — Моля за извинение… — Натисна някакъв бутон, после каза няколко думи в микрофончето, прикрепено върху слушалките на главата му.

Джейк го изчака да свърши и каза:

— Аз съм близък приятел на господин Комото — с крайчеца на окото си видя, че завеждащата отново обръща глава. Защо го наблюдава тази жена? — Кога ще мога да го видя?

— Това не зная — отвърна младежът.

— Мога ли да говоря със секретарката му?

Младежът хвърли поглед към блестящата с разноцветните си лампички конзола и поклати глава:

— Съжалявам, но в момента говори по телефона. Моля, седнете.

След двадесет минути Джейк отново се изправи пред прозрачната преграда. Младежът вдигна глава и го изгледа с леко разочарование.