Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

— Да?

— Къде е тоалетната?

— Последната врата по коридора вляво.

Джейк кимна и излезе. Тоалетната беше модерна и блестяща като всичко останало в сградата. Съвсем малка, само с два уринатора. Джейк се принуди да отстъпи плътно до стената, за да направи място на някакъв мъж, който влезе след него.

Тишината се нарушаваше единствено от тихото шуртене, с което двамата се облекчаваха. Непознатият беше широкоплещест японец някъде около четиридесетте, с гъста прошарена коса. Носеше задължителния за всички токийски бизнесмени тъмен костюм, но очевидно не се чувстваше добре в него. Мускулите му опъваха тънката материя, на бузата му имаше дълбок белег. Гледаше право пред себе си, сякаш хипнотизиран от бялата стена.

Джейк привърши пръв, дръпна ципа си и тръгна да излиза.

— Чаша кафе може би ще ви се отрази добре — изведнъж се обади мъжът. Каза го бързо, но ясно и отчетливо.

Джейк се обърна да го погледне, но очите на мъжа продължаваха да са заковани в стената. Сякаш въобще не забелязваше присъствието му. Приключи с ритуала си, закопча се и излезе.

Джейк остана край умивалника. Не беше сигурен, че този човек изобщо е проговорил. След кратък размисъл реши, че чакането в „Комото Шому Когио“ няма да му донесе нищо.

Излезе в коридора и се огледа. Нямаше никой. Взе асансьора и се спусна в просторния вестибюл. Излезе от сградата и след кратко колебание пое по тротоара наляво. Мина край шикозен бутик „Кензо“, обзаведен по модерния напоследък минималистичен маниер: голи сиви стени, черни рафтове от покрита с гума тел, сив мокет и купища дрехи, нахвърляни сякаш напълно безразборно.

Хвърли кратък поглед към витрината и отмина. После спря и се върна обратно. На витрината беше поставен един стилизиран манекен. Косата беше оранжево-червена, ноктите бяха с цвят на топаз. Но вниманието му беше привлечено от костюмчето — близнак на онова, което носеше завеждащата канцелария в офиса на Микио.

Възможно ли е това? Една чиновничка трудно би могла да си позволи дреха от „Кензо“, която струваше поне колкото годишната й заплата. Каква е тази жена?

Чаша кафе, може би ще ви се отрази добре.

Джейк се върна още няколко метра и тръгна към входа на кафенето, разположено в съседство със сградата на Микио. „Лаещата риба“, ултрамодерен „кисатен“. Влезе и спря на крачка от вратата, за да привикнат очите му към осветлението. Неоновите тръби хвърляха синкави отблясъци върху лакираните до блясък стени.

После видя костюмчето от „Кензо“ край една от мраморните масички. Чиновничката на Микио беше преметнала крак върху крак по европейски маниер, в ръката й димеше цигара. Пред нея имаше миниатюрна чашка кафе, на лицето й грееше приятелска усмивка.

Джейк се насочи натам и седна на свободния стол. Сякаш имаха предварително уговорена среща. Поръча си кафе, изчака отдалечаването на сервитьорката и попита:

— Коя сте вие?

Чувствените й устни закачливо се нацупиха:

— Държите се грубо, господин Мейрък…

— Извинете варварските ми маниери — премина на японски той.

— Така е по-добре — усмихна се тя и също изостави английския. — Радвам се, че получихте съобщението ми — в очите й проблеснаха весели искрици. — Чудех се какъв е капацитетът на пикочния ви мехур!

На Джейк съвсем не му беше весело.

— Къде е Микио? — остро попита той. — Добре ли е? Трябва да говоря с него!

Блестящите очи продължаваха да го наблюдават с нескрит интерес. Върху плоското лице доминираха дълбоко хлътналите скули и гъстите вежди. За Джейк това едва ли можеше да бъде идеал за женска красота, но за други мъже не гарантираше.

— Знаете ли къде е Тцуки? — попита тя.

— Да.

— Бъдете там утре сутринта, между четири и половина.

— Там ли ще е Микио? — попита той, но костюмчето „Кензо“ вече се надигаше. Жената, му отправи продължителен поглед, обърна се и бързо напусна заведението.

Блустоун седеше в кабинета си и наблюдаваше играта на светлината, пречупена през прозрачните, изящни стени на безценна ваза от епохата Кин. Тя стоеше на специална стойка край една от стените и беше единственото украшение в просторния кабинет, чийто бледозелен цвят нарушаваше хармонията на черно и китайско червено, с което се отличаваше обзавеждането.

Таванът беше покрит с блестящ слой черен лак, тапетите по стените бяха специална поръчка — матирано черни квадратчета върху лъскав, също така черен фон, над който доминираха изящни кървавочервени хризантеми.