Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

Но Даниела се тревожеше. Причина за това беше Малюта. Не знаеше какво да предприеме срещу него, а времето й изтичаше. Направи зад гърба му каквото можа, но сърцето й се вледеняваше при мисълта, че Малюта ще усети машинациите й със сър Джон Блустоун и ще се намеси в операцията. Сега, след като най-сетне получи представа за мащабите на „юн-хюн“, организиран от Ши Зи-лин, тя разбра защо старият китаец е взел всички предпазни мерки за тяхното прикритие.

Блустоун, или агентът „Митре“, беше успял да се добере до истината. В резултат на сложни маневри Хонконг и Пекин бяха сближили своите становища и тя с тръпка на ужас си представи очертанията на политико-икономическия гигант, който бързо придобиваше плът и кръв. Вече си даваше сметка, че проникването й в „юн-хюн“ няма да бъде достатъчно. Или трябваше да поеме безусловен контрол над него, или трябваше да го унищожи.

Знаеше, че ако Малюта надуши нещо, той незабавно ще й отнеме ръководството на операцията. Това обаче не биваше да става. Но как да надделее над човек, който изпълваше душата й с ужас? Досието му беше чисто като току-що навалял сняг.

— Какво има? — попита Карелин, забелязал загрижените бръчици около носа й. — Пак ли Малюта?

Тя кимна с глава.

— Страхувам се, че унищожих и двама ни, Михаил… Малюта ни държи в шепата си. Ти не можеш да идеш при Геначов, особено след като знаеш какво е отношението му към личния морал. А Малюта всеки момент може да направи връзката ни обществено достояние…

— Но още не го е сторил, нали? — загрижено попита Карелин.

— Не — съгласи се Даниела. Но само защото иска да се възползва от мен, а и от теб…

Една комета с пурпурна опашка се появи в звездното небе над тях и профуча ниско над главата на Даниела. За миг скулата й блесна на изкуствената звездна светлина, после отново потъна в мрак. Сърцето на Карелин се сви. Очите му лакомо поглъщаха очертанията на стройната й фигура, тежестта между краката му отново се появи. В нейно присъствие това беше нормалното му състояние.

— Спестяваш ли ми нещо, Данушка?

Чернотата на Космоса изведнъж стана непоносима, най-самотното и отчаяно място на света.

— Той ме превърна в своя пионка — дрезгаво прошепна тя. — Изпълнявам заповедите му, но всичко е за моя сметка и на моя отговорност. Ако нещо се обърка, ще изгоря аз, докато той ще си остане чист и неопетнен.

— Какво по-точно иска от теб?

Цял следобед беше вървяла по ръба на бръснача и решителният миг дойде. Не знаеше как да постъпи. Най-лесно би било да облегне глава на рамото му и да му разкаже всичко, от игла до конец. Така ще затвърди ролята му на изповедник в живота си, веднъж завинаги ще се отърве от гъстата мрежа на лъжите, в която се беше оплела. Вече не беше в състояние да понася лъжите, единственото й желание беше да се върне в света на нормалните и почтени хора. Имаше чувството, че е неизлечимо болна, че напразно се надявана чудодейно избавление.

Отдръпна се от него и направи няколко крачки към Юпитер, който грееше с хладна, зеленикава светлина. По лицето й пробягаха бледи отражения. Карелин стоеше на място и безмълвно я наблюдаваше. Приличаше му на горска самодива, появила се на огряна от луната полянка; на извънземно създание, преодоляло някак атмосферната обвивка на земята, за да се изправи пред него. В съзнанието му отново изплува сравнението с Цирцея, душата му потръпна в преклонение пред тази необикновена жена. Още от първия миг на близостта им си даваше сметка, че тази връзка е глупава и опасна. Но беше безсилен да я прекрати. Душата му се раздвои. Не… По-скоро същността му се раздвои… Разумът протестираше срещу безумието на това увлечение, но винаги отстъпваше пред другата, по-силната и по-притегателна сила, която казваше: Какво от това? Карай нататък, опасността не съществува…

После, преди около шест месеца, неизбежното се случи. Яви се под формата на послание със сложен шифър, което съдържаше една-единствена дума. Селена. Кода за активизиране. Селена, богинята на Луната. Дали си представи самодивата на обляната от луната полянка под въздействието на тази кратка думичка?

— Става въпрос за една операция в Хонконг — промълви Даниела и неволно въздъхна. Още една лъжа, още една крачка към смъртта… Тежката болест й се стори по-неизлечима от всякога. — Малюта ми отне Митре, нашия главен агент в Азия. — „Лъжата става най-убедителна, когато съдържа частица от истината“, помисли си тя. — Сега поема и контрола над текущите операции там…