Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

— Да — кимна сър Байрън. — Боби Чан има грижата за това. Книжата са разхвърляни между голям брой независими брокери, връзката би могла да бъде открита само след една продължителна и задълбочена проверка.

— Значи ние двамата започваме да купуваме утре.

— Както се договорихме — кимна сър Байрън.

Блустоун внимателно го наблюдаваше. Все още не знаеше причините за появата му тук. Получената информация би могла да бъде предадена и по телефона.

— Сигурен ли сте, че няма да седнете? — попита той и махна с ръка към стола, дискретно освободен от Као Белоокия. Китаецът беше прекосил широкия кабинет и разглеждаше изящната ваза до стената с израз на смаяно страхопочитание.

— Добре де, ще седна — въздъхна сър Байрън и сковано се отпусна в мекото кресло. В стойката му се долавяше нещо от кариерата на полковник в оставка, което явно щеше да го придружава, докато е жив. — Преди началото на съвместната акция искам да получа отговор на няколко въпроса.

— В неделя на яхтата имахте достатъчно време за това — отбеляза с леко свиване на раменете Блустоун.

Сините очички на сър Байрън се заковаха в лицето на домакина с хладно презрение.

— Не обичам да говоря пред местните, стари момко — тежко отрони той. — Особено за неща, които засягат единствено нас двамата.

И Као Белоокия, когото очевидно вече приемаш като част от мебелировката, добави наум Блустоун.

— Искам точна оценка на фактора „риск“.

— Рискът е голям — отвърна без всякакво колебание Блустоун. Беше убеден, че всеки друг отговор би накарал сър Байрън да си вземе шапката и на съвместното им начинание щеше да се сложи точка. — Изправени сме срещу силни и умни тайпани. Но тяхната мощ се топи, в това съм сигурен. Ши Зи-лин е мъртъв, а синът му изчезна…

— Изчезна?

— Поне от Хонконг — кимна Блустоун. — Кой ще управлява „Интер-ейша“? Сойър? Старецът е затънал в тайнството на сенилността. Тцун-Трите клетви? Неговият бизнес е свързан с морето, там му е силата. На сушата търси чужда помощ и винаги го е правил…

— Изпитват остър недостиг от капитал и нашите шансове по отношение на проекта „Кам Сан“ силно нарастват. Успеем ли да вземем контролния пакет, Хонконг ще е в краката ни. Да не забравяме, че там се изгражда уникална инсталация за обезсоляване на морската вода, излишно е да ви обяснявам какво означава това за Колонията. „Кам Сан“ ще ни позволи да държим кранчето и да определяме по своя воля цената на водата…

Сър Байрън се замисли, в стаята настъпи тишина.

— Добре, този отговор ми е достатъчен — кимна най-сетне той. — Ще дам мнението си и на останалите.

— Отлично — изправи се Блустоун, безпогрешно доловил близкия край на разговора. Двамата тайпани се ръкуваха, после Нолин-Кели излезе. Блустоун се обърна към Као Белоокия: — Как мислиш, дали ми повярва?

— Разбира се — отвърна онзи. — Нали всички искат това? Най-голямото им желание е да ви повярват. Не биха могли да знаят истинските причини за интереса ни към „Кам Сан“ и си въобразяват, че ламтим за пречиствателния завод! — на лицето му се изписа презрение. — Достатъчно е човек да го погледне в очите, за да открие алчността. Тези типове могат да мислят единствено за власт и пари…

Блустоун се върна в стола си, очите му отново се насочиха към прекрасната полупрозрачна ваза.

— Как ли ще реагира уважаемият сър Нолин-Кели, ако разбере, че е на път да даде съществен финансов принос за съветското проникване в Хонконг? — замислено се усмихна той.

В мрака на тунела разговорите някак изведнъж преминаха в шепот. Миризмата на сажди нарасна, после изведнъж изчезна. Тролеят изскочи на светлия и просторен площад „Маяковски“, с въодушевено дрънкане профуча край хотел „Пекин“ и закова на спирката пред московския Планетариум. Михаил Карелин сподели, че това място му харесва особено много, тъй като срещу Планетариума, притисната между високите стени, се гушеше къщичката музей на Антон Чехов.

В просторните затъмнени зали величествено се въртяха комети, блестящите им опашки от изкуствена пара хвърляха хиляди искри върху гъстата коса на Даниела. Минаха бавно покрай щедро уголемения модел на космическия кораб „Салют“, предназначен да посреща и впечатлява хилядите туристи, които се точеха тук в неспирен поток.

Небето навън беше сиво, валеше дъжд. Това все пак представляваше някаква промяна, просто защото снегът беше омръзнал на всички. Но вътре беше съвсем различно. Човек неволно се поддаваше на илюзията, че е част от величествената, лишена от въздух и тегло пустош на Космоса. Тук всичко се подчиняваше на вечните природни закони, придържаше се към собствената си орбита, напрежението и тревогите на обикновения живот изглеждаха незначителни от огромното разстояние. В Космоса тревога не съществуваше…