Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

— Какво ми е? — попита ги тя.

— Все още не знаем — отвърна един от тях и разгъна дългата компютърна разпечатка от изследванията й. — Именно затова настояваме да останете…

— Защо?

— Ще се опитаме да открием някои неща…

— Какви неща?

— Ами например защо нашите тестове не показват нищо…

— Значи има нещо, така ли?

— Досега не открихме никакви изменения.

— Енцефалограмата?

Изследването на мозъчните импулси беше причина за загрижеността им.

— Няколко дребни реакции извън нормите, които държим да проучим…

— Значи имате причини за безпокойство, така ли?

— Не, но просто държим да сме на сигурна почва. Затова бихме ви помолили да останете още няколко дни и…

Тя поиска дрехите си и напусна болницата. Дойде й до гуша от мънкане и мъгливи предположения. Тези доктори са като гръцките оракули: говорят, без да казват нищо, оставят те сам да се бориш със страховете си…

Джонката на баща й усилено се ремонтираше от три отделни бригади строители, а самият Тцун временно се прехвърли на друг плавателен съд от търговския си флот. Именно на него заведе и Блис.

Не й каза нищо за Джейк, преди да пристигнат, упорито се правеше, че не чува въпросите й.

— Къде в Япония? — отново попита тя, когато най-сетне се озоваха на борда на джонката.

— Не зная, съкровище — сви рамене той. — По всяка вероятност е в Токио. Нали там живее приятелят му от Якудза?

— Микио Комото ли? Да…

— Джианът беше убит от Якудза и Джейк замина да разбере кой ги е изпратил.

Едва сега Блис си даде сметка за необичайното напрежение, което се излъчваше от баща й. Нормално е, рече си тя. Ши Зи-лин беше всичко за него.

По време на престоя си в болницата се опитвате да не мисли за Джиана. Предпочиташе да се предаде на силните лекарства и да спи. Носеше се върху лепкавите облаци на тежкия сън, сънуваше ослепителна светлина, сред която се въртяха огромни сфери. Вътрешността им беше тъмна и заплашителна, а въртенето — бавно и натежало от напрежение.

Събуждаше се рязко, обзета от чувството, че най-близката сфера й е странно позната. Напрягаше взор и изведнъж проумяваше, че това не е сфера, а лицето на Ши Зи-лин… Такова, каквото беше миг, преди да го покрие с възглавницата.

Правеше всичко възможно да прогони този кошмар. Обикновено подхващаше разговор с някой от болничния персонал или пък с баща си — ако беше в стаята.

Но веднъж това лице й се яви насън, бягството беше невъзможно. Очите му бяха затворени — в това беше абсолютно сигурна. Но въпреки това имаше чувството, че я наблюдава. Как е възможно това?

Спомни си за „да-хей“ — величествения мрак, в който се съдържаше същността на човешкото съществувание.

Запита се дали Буда някога ще и прости за това, което беше сторила. Но Зи-лин я помоли да му направи тази услуга. Нямаше друг начин да го спаси от куршумите на убийците…

За пръв след инцидента Блис се запита как Джианът усети приближаването им. Той знаеше, че идват, още преди увеселителната лодка да опре в борда на джонката. Защо не предприе нищо, за да се спаси? Имаше достатъчно време, и двамата биха могли да напуснат джонката…

— Съкровище! — долетя някъде отдалеч гласът на Трите клетви. — Не отговори на въпроса ми…

„Не чух въпроса ти, татко“, отвърна му безгласно Блис.

— Добре ли си?

Отвори уста да му отговори, но не знаеше какво. Изведнъж я завладя някакво странно, но едновременно с това познато усещане. Онова същото, което дремеше в душата й след инцидента; онова, което по всяка вероятност смущаваше и лекарите…

Понесе се над просторите на Южнокитайско море, картината пред очите й беше същата, която се появи в компанията на умиращия Зи-лин.

Виждаше черните туловища на танкерите, които бавно се измъкваха от Молукския пролив, виждаше и мазната течност, която се плискаше в трюмовете им. Чайки пищяха над главата й, а долу, под повърхността на синята вода се стрелкаха огромни китове. Призивните им звуци бяха примитивни, отекваха в душата й с гръмотевична сила. После зърна нещо, което накара кожата й да настръхне. Нещо познато, от което душата й пламна, а сърцето й болезнено се сви. То леко се докосна до нейното „ки“… Не, това не може да бъде! Сигурно полудявам!

— Виждам… Виждам призрак…

Усети рязко разтърсване, отвори очи и видя загриженото лице на баща си, надвесено над нея.

— Бяла си като вар — прошепна той. — Болна ли си?

Буда, проплака душата й. Моля те, спаси ме от тази лудост! Вдигна ръка и безсилно докосна челото си, устните й едва чуто се раздвижиха: