Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

— Нещата са уредени, другарю Хуайшан — придаде си бодро изражение той. — Но за наше щастие Ши Зи-лин умря. Има ли смисъл да продължаваме?

— Какво?! — продължително го изгледа другият. — Нима Ши Зи-лин не продължава да живее? — „Ето, неизбежното се случи, тревожно въздъхна Джин Канже. Старецът окончателно си изгуби ума!“ — Нима Ши Зи-лин не живее чрез сина си Джейк? — Мъдрата глава на Хуайшан Хан възбудено потрепваше. Ръцете му стиснаха ръбовете на масата.

Джин Канже благоразумно замълча. Сега не беше момент за спорове.

— Чакам в мрака прекалено дълго, другарю Джин! — мрачно процеди Хуайшан Хан. — Прекалено дълго! Ши Зи-лин притежаваше такава власт, че нямаше как да се върна в Пекин. Но това не ми попречи да установя контакти с министри и партийни функционери, които мислеха като мен. Понякога използвах истинското си име, в други случаи прибягвах да фалшиви имена. Така успях да се предпазя от дългата ръка на Ши Зи-лин.

— Днес, въпреки че ти и останалите ме наричате министър, аз съм нещо съвсем различно. Аз съм най-ценната суровина за Китай, безценно природно изкопаемо. Но моята власт е извън правителството и затова е виновен единствено Ши Зи-лин. Живя прекалено дълго и не ми остави много време за истинска работа.

— Най-сетне моето време дойде, другарю Джин. Звездата ми се издига на небосвода. Цял живот се готвих за постигането на определена цел и вече съм близо до нея. След като Ши Зи-лин напусна Пекин преди десетина месеца, аз бях приет тук с уважение и почести от свои стари приятели. Малката ми армия е готова и чака заповедите ми.

— И аз ще ги отдам, за да затрия от лицето на земята всичко, което ми напомня за Ши Зи-лин!

Хуайшан Хан замълча, очите му бавно се сведоха към масата. Едва сега забеляза храната и потрепна от изненада. Очевидно беше забравил къде се намират и какво се върши на подобни места.

— Гладен съм! — обяви той, поля тестените топчета с лютив соев сос и започна да се храни.

Не размениха нито дума, преди да приключат. Това стана за сравнително кратко време. Хуайшан Хан остави пръчиците настрана и отправи поглед в далечината. Сякаш другият беше престанал да съществува.

Проговори едва когато отнесоха посудата и пред двамата се появиха чаши горещ чан:

— Къде си служил в армията, другарю Джин?

— В Камбоджа — отвърна Джин Канже. — Също като полковник Ху…

— Аха — кимна старецът. — Значи Ху там е научил някои мръсни трикове, нали? От Червените кхмери… — разсмя се, лицето му се покри със ситни бръчици. — Душата му е черна, сякаш нещо вътре е било изпепелено…

— Предполагам — кимна замислено Джин Канже. — Полковник Ху е раняван два пъти. Първата рана била лека, но при втората не е имал късмет… Бил улучен в корема от трасиращ куршум и се наложила незабавна операция. Извадили около метър от червата му, но и до днес изпитва ужасни болки… — Раменете му леко се присвиха. — Предполагам затова е противник на нашата офанзива в Камбоджа… Болката му пречи да види политическите императиви за Китай…

— Руснаците подкрепяха Северен Виетнам, американците пък заместиха Франция и зашепнаха ласкателствата си на принц Сианук…

— По мое мнение Китай нямаше друг избор, освен да избере страната на Червените кхмери. Варварските им жестокости бяха оправдани от обстоятелствата, не мислите ли? Пред тях стоеше задачата да прочистят с огън и меч една дълбоко затънала в корупция политическа система. И на нейно място да изградят нова държава, чиста и неопетнена…

Хуайшан замислено го наблюдаваше.

— Как изглеждаше Камбоджа, другарю Джин? — попита след известно време той.

Джин Канже блъсна настрана празната си чиния. В нея нямаше абсолютно нищо, дори рибешките кости бяха изядени.

— Бил ли сте някога в ада? — отвърна с въпрос той. За пръв път върху лицето на Хуайшан Хан се появи друг израз, различен от болката и желанието за мъст. „Това са основните причини, за да е жив, помисли си Джин Канже. Въпреки високопарните фрази за бъдещето на Китай…“

— Адът е мястото, където живях през последните тридесет и осем години — тихо отвърна старецът.

— Заминал? — прошепна Блис. — Къде?

— В Япония.

— Къде по-точно в Япония?

— По работа, съкровище — отвърна Трите клетви. — Не е наша работа да се интересуваме от маршрутите на великия Джуан…

Блис долови нещо особено в тона му, но беше твърде развълнувана, за да му обърне внимание.

— Защо не ме е изчакал?

Току-що се беше прибрала от болницата, изтърпяла какви ли не тестове на главата и мозъчната дейност. Лекарите не успяха да открият нищо определено и поискаха да остане още няколко дни, но тя отказа.