Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

— Радвам се, че все пак ми признаваш някакви качества.

— Вдигаш крака и мъжете те слушат — ето ги твоите качества! — отсече той и изплю късче тютюн. — Възнамерявам да се възползвам от тях, тъй като уличницата си е уличница и това никой не може да промени.

Даниела с мъка потисна желанието си да скочи и да забие зъби в гърлото му. Гневът я обзе с такава огромна сила, че тялото й започна да се изпотява.

— Много ти се иска да ме убиеш, нали? — възнагради я с хладна усмивка Малюта. — Признавам, че и в това отношение те бива… Секс и смърт… Май това са нещата, по които си падаш най-много… Нали така, Даниела Александровна? — смехът му беше ехиден и грозен. — Бъди спокойна, ще останеш край мен, дори и когато стана Генерален секретар — продължи след няколко секунди Малюта. — Човек не бива да се лишава от качествата на жени като теб. Вече ти казах, че съм прагматик, а това означава, че ще те използвам по най-подходящия начин… Но тази вечер малко ме разочарова… Не крия, че успя да отстраниш Ши Зи-лин по най-добрия начин, но покушението ти срещу Джейк Мейрък се превърна в пълен провал. И с нищо не се доближаваме до тайната на проекта „Кам Сан“. Докато гледахме „Спящата красавица“, мислех как да те накажа… Музиката на Чайковски е особено подходяща за подобни размисли…

Даниела не отговори нищо, а Малюта пристъпи крачка към нея. В ноздрите я удари ароматът на цигари и одеколон, примесена с едва доловима миризма на пот. Комбинация, от която бързо започна да й се повдига.

— Изненадан съм, Даниела Александровна — изви глава той. — Няма ли да се защитиш? Е, добре, това няма значение… Нищо не може да те оправдае — раменете му леко се присвиха. — Кой знае? Може би и това си предвидила, нали?

Тя най-сетне успя да възвърне част от самообладанието си.

— Забравяш Карелин и Резцов! — гласът й беше рязък и студен. — Нима си въобразяваш, че ще стоят и ще гледат как им измъкваш властта? Ако нещо се случи на Геначов, те ще се окажат доста по-напред на опашката…

— Така ли? — проточи доволно Малюта. Беше очаквал подобни думи, а това означаваше само едно — вече умее да предвижда реакциите й и съответно да контролира постъпките й. — Човек не бива да отстранява препятствията по пътя си единствено чрез физическа ликвидация…

— Какво искаш да кажеш?

Той изчака появата на страха, разкривил чертите на лицето й, после рязко я сграбчи за яката. Завъртя я със смайваща сила, гърбът й влезе в болезнено съприкосновение със ствола на близкото дърво.

— Я се виж, другарко генерал! — просъска Малюта. — Парализирана си от ужас! Въпреки че си началник на Първо главно управление в могъщото КГБ! Същото мога да сторя и с Михаил Карелин, при това когато си пожелая! Нали не си забравила това? Да не говорим за оня безгръбначен тип Резцов!… — Гневът го напусна толкова внезапно, колкото се беше появил, лицето му потъмня: — Не забравяй, че си с мен. Допуснеш ли глупостта да не ми се подчиняваш, прошка няма да има. Ще бъдеш арестувана по обвинение в предумишлено убийство. Знаеш какво те чака, нали? Лубянка или ГУЛАГ! — Пусна яката й и с въздишка на отвращение добави: — Чакам главата на Джейк Мейрък! Давам ти десет дни, за да откриеш тайната на „Кам Сан“. Не се ли справиш, ще взема други мерки!

— Искаш прекалено много — отчаяно прошепна Даниела. — Тези неща са…

— Тези неща ще ги изпълниш, другарко генерал! — прекъсна я безцеремонно той. — В противен случай ще бъда принуден да заповядам бомбардировка над „Кам Сан“!

— Какво?! — прошепна тя и сърцето й пропусна един такт. Тоя тип е луд! Нима наистина иска да бомбардира военен обект на чужда територия?!

— Е, не се учудвай толкова — усмихна се Малюта. — Такива неща стават… Пилотска грешка, стечение на нещастни обстоятелства и прочие… И друг път сме използвали подобни методи, нали? Това наистина ще стане, другарко генерал, можеш да ми повярваш! По един или друг начин „Кам Сан“ трябва да стане неизползваем за нашите „китайски другари“…

Миг по-късно ботушите му заскърцаха по твърдия сняг. Останала сама, Даниела неволно насочи поглед към мрачно проблясващите води на Москва-река…

От мястото си в ресторанта Хуайшан Хан виждаше отлично Хълма на дълголетието. Беше седнал на най-хубавата маса в „Тин Ле Гуан“ на северната страна на езерото, до което се издигаше Летният дворец.

На практика ресторантът, специализиран в предлагането на прясно уловена от езерото риба, заемаше част от градините на двореца, който се намираше на около четиридесет и пет минути път от центъра на Пекин.