Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

Даниела отчаяно се бранеше от влиянието на този мъж. Но дълбоко в душата си подозираше, че именно горещото й желание да се опази от него лежи в основата на страха, който парализираше волята й.

— Отидох да карам кънки — продължи Малюта. — Хванах се на бас, че ще карам, въпреки тънкия лед… Бях достатъчно опитен, за да усетя опасността. Но и достатъчно твърдоглав, за да се откажа… Видях дълбоките следи, които оставяха кънките, и това беше ясно предупреждение. Здравият лед е бял, по него почти не остават следи…

Ръката с цигарата описа кратка окръжност:

— Пропаднах, разбира се… Точно ей там… Трясъкът беше толкова силен, че приличаше на пистолетен изстрел. Започнах да потъвам. Водата беше тъмна и страшно студена… — Фасът отлетя от ръката му и изсъска в реката. — Оттогава насам водя тук хората, които стават безполезни за мен… Нещо като алтернатива на физическото ликвидиране…

Пак не завърши разказа си и това е типично за него, помисли си Даниела. Беше му достатъчно да покаже на слушателя, че си е извлякъл съответната поука. След като е тук, значи не се е удавил във водите на Москва-река, нали?

— Спокойно, мила моя Даниела Александровна — засмя се Малюта. — Нямам намерение да те ликвидирам. Ти си особено създание, човек трябва да цени и пази такива като теб…

— А понякога и да ги показва на публиката — добави тя и заби очи в лицето му: — Нали точно това беше целта ти тази вечер?

— В Болшой? Да, разбира се… Това също е част от играта…

— Каква игра?

По изпитото лице на Малюта пробягаха сенки, чертите му изведнъж станаха остри като нож.

— Ти беше достатъчно интелигентна, за да стигнеш чак до Политбюро — промърмори той. — Сама, със собствени сили, използвайки по наистина забележителен начин мъжете по пътя си. В капана ти са попадали умни мъже, бих казал дори гениални мъже… Просто защото си съумяла да се възползваш от общата им слабост…

— Те са ти предоставяли всички възможности за една отлична кариера, защото са искали да те притежават… Но собствените ти заслуги също не са малки, така си съумяла да подхранваш надеждите им… Господи! Те са били готови да идат накрай света заради теб, отдавали са ти душата си, свеждали са глави в скута ти и са споделяли онези свои тайни, които са им осигурили пътя към върха! И за какво? — Дланите му грубо стиснаха гърдите й, после се плъзнаха към слабините: — За това? Или за това?

Даниела слушаше мъжкарските му изблици и усети как й призлява. От приказките му излиза, че само с едно вдигане на краката тя изведнъж е превърнала в деца такива зрели и умни мъже като Карпов и Лантин…

Пред очите й се спусна пурпурната пелена на гнева. Усети как главата й се изпразва от разум — така, както хората усещат студа или жегата…

Въздържа се с цената на огромни усилия, наложи си да разсъждава… Не се превръщай в това, в което те обвинява този тип, заповяда си Даниела. В едно празноглаво създание, което разчита единствено на емоциите и не притежава нито интелигентност, нито рационално мислене… Той е убеден, че мислиш с онова, което лежи между краката ти. Нима ще му докажеш, че е прав?

Очите на Малюта блестяха. На фона на огромния град фигурата му изглеждаше силна и заплашителна като на див звяр. Сякаш се беше слял с природата, а реката покорно помръдваше в такт с равното му дишане…

— Това не са били никакви мъже! — продължи с категоричен тон той. — Поне в моите очи… Защото са ти вдигали самочувствието и ти неволно си започнала да си въобразяваш, че си им равна, че дори ги превъзхождаш… Заблуда, огромна заблуда! Но вече е време да заемеш мястото, което ти е отредено от природата. Време е да усетиш унизителното си положение, да разбереш, че си жена!

— Проявила си дързостта да посегнеш към територия, която по право принадлежи на силния пол. А вместо да те поставят на място, някои глупаци са се възхитили от твоята дързост! Забравили са, че дързостта е достойна за възхищение само когато се проявява у велики хора и благородни животни!

— А жените не попадат в нито една от тези категории, така ли? — вметна въпреки волята си тя. Съзнаваше, че нарочно я дразни, но не успя да се сдържи.

— Разбира се — отвърна той и запали нова цигара. Пламъчето на запалката й позволи да види омразата в очите му. — Ако зависеше от мен, ти никога не би стигнала до Политбюро! Гласувах против, но ти вече си беше опекла работата. Постът ти позволява достъп до прекалено много информация и по тази причина аз останах в малцинство. Но това съвсем не ми пречи да се гордея с прагматизма, който проявих. Защото сега възнамерявам да се възползвам от дарбата ти по най-добрия възможен начин.