Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

Според приложените към досието документи, Малюта поискал неплатен отпуск и се заел да възстановява дачата със собствените си ръце. Вероятно това е бил неговият начин да преодолее мъката. Сигурно е обичал жена си много, тъй като не е правил никакви опити да се ожени повторно, а в досието липсваха каквито и да било данни за някаква интимна връзка.

Самотен ли е бил през всичките тези години, запита се Даниела. Или прекалено предпазлив? Тя си даваше сметка колко е трудно да избегнеш неотстъпното наблюдение, на което са подложени всички висши чиновници в Съветска Русия.

Музиката на Чайковски се приближаваше към тържествения финал и тя направи върховно усилие да се овладее и отпусне. Това никак не беше лесно в компанията на човек като Малюта, на когото особено точно прилягаха думите, които беше чула от чичо Вадим: Мъжкият пол играе доминираща роля само защото мъжете вярват, ме това е така.

Представлението свърши и двамата напуснаха театъра. Площад „Свердлов“ грееше под светлината на луминесцентните лампи, снегът продължаваше да вали. Във въздуха се носеше ритмичното подрънкване на веригите, с които бяха оборудвани колелата на повечето коли и камиони.

Качиха се в колата на Малюта и потеглиха през заснежената Москва. Ниските облаци отразяваха светлините на милионния град.

Преградата между предната и задната част на лимузината беше вдигната. Малюта се наведе и силно почука по блиндираното стъкло. Шофьорът не реагира.

— Сами сме — доволно въздъхна той и се облегна на меката тапицерия.

Даниела хвърли бегъл поглед навън. Имаше чувството, че пътуват към Москва-река, а не към жилището и. Стомахът й се присви. Вероятно съвсем скоро ще разбере защо е била повикана на тази среща.

— Как върви голямата ти любов, врабченце? — фамилиарно се ухили Малюта.

Тя се намръщи и го стрелна с потъмнели очи:

— Ако не беше решил да ме водиш на балет, сигурно щях да разбера причините за спешния разговор между Геначов и Карелин!

— О, ще имаш достатъчно време за това — продължаваше да се усмихва Малюта. — Ще се прибереш у дома и ще го потъркаш с меката козинка между краката си! А на мен ми харесват завистливите погледи на разни другари. Не забравяй, че повечето от колегите ми ходят в Болшой не за представленията, а за да видят кой е там и от кого се придружава…

Употреби израза „колегите ми“, макар че и двамата бяха членове на Политбюро.

— Ти имаш песимистично сърце, другарко генерал — въздъхна Малюта и запали цигара. — Може би защото си жена. Често се питам дали ще припаднеш, ако между краката ти пробяга мишка… — засмя се, ръката му се сви в юмрук. — Не, няма… Вече съм те виждал как боравиш с оръжието… Стреляш като професионалист. Какво ли ще излезе от теб, когато потънеш в пламъците на ада? Твърд кристал или обикновена пепел? Много бих искал да получа отговор на този въпрос…

Чайката напусна магистралата и спря на банкета. Малюта слезе и задържа вратичката пред нея.

Спуснаха се по тясна пътечка, покрита с каменни плочи. Светлините на многоетажните жилищни блокове пробягваха по леда на Москва-река, започнал да се пропуква малко преди новия, може би последен за сезона снеговалеж. Тесните ивици вода бяха оловносиви и напълно неподвижни.

— Това е любимото ми място — въздъхна Малюта, после побърза да добави: — Тук провеждам личните си разговори, защото съм сигурен, че не могат да бъдат подслушвани… — ръцете му се разпериха. — Голо и равно, няма място за укрития… Ще зърна всеки, който се спотайва наблизо, дори да е залегнал…

Снегът изглеждаше розов от разсеяната светлина на града. Нямаше вятър и снежинките падаха почти отвесно. Малюта спря на крачка от брега, цигарата му проблесна в мрака като всевиждащо око на магьосник.

— Тук някога щях да умра… — гласът му беше тих и някак отнесен. — Бях петнадесетгодишен, упорит и своенравен хлапак, който не признаваше никакви правила… Беше пролет, горе-долу по това време на годината… Мама ме предупреди, че ледът вече е тънък, но нямаше кой да я чуе…

Изпусна няколко колелца дим, главата му беше леко наклонена. Сякаш искаше да улови издайническото пропукване на леда. От цялата му поза лъхаше арогантност, Даниела усети как в душата й се надига гняв.

Но такъв си беше Олег Малюта: трезв и разсъдлив, остър като кама, нагъл и гениален… В главата й отново бръмна познатият тембър на чичо Вадим: Мъжкият пол играе доминираща роля само защото мъжете вярват, ме това е така.