Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

— Само господин Дълес ли мисли така?

— Господи, не… Много богати и много влиятелни хора споделят неговото мнение. Хенри Лус, Бил Донован, Хенри Форд… Всички… — главата на Дейвис се извърна към него: — Говорят ли ви нещо тези имена?

— Мисля, че да — кимна Зи-лин и колебливо замълча. Не знаеше дали трябва да зададе следващия, най-главния въпрос. Все още усещаше полюшването на коня под себе си, душата му тръпнеше от близостта, появила се между него и този чужденец. Близостта на онази особена неподвижност в слънчевия следобед…

— А какво е мнението на президента Рузвелт по въпроса? Съгласен ли е с тези богати и влиятелни хора?

— Честно казано, мнението на господин Рузвелт е без значение — поклати глава Дейвис.

Зи-лин се замисли над думите му. По негово мнение американският президент мразеше Мао и се страхуваше от него.

— Президентът управлява страната, нали? — попита той.

— Да — кимна Дейвис. — Но само до известна степен. Той трябва да се съобразява с куп ограничения от законодателната власт.

Тъмнината му попречи да види как Зи-лин замислено поклаща глава.

— Значи наблюдаваме действието на един от основните закони на вселената… Колкото по-богат е човек, толкова по-голям натиск може да оказва на околните…

— Мисля, че е точно така — размърда се до него Рос Дейвис. — Правилно схващате същината на нещата…

При следващата им среща в подножието на Копринената планина Дейвис не беше сам. До него стоеше един офицер от свитата на Чан. Зи-лин не каза нищо.

— Това е Хуайшан Хан — представи го американецът. — Подполковник в Националистическата армия.

— И близък съветник на генералисимус Чан — добави Зи-лин и леко се поклони. — Чувал сам за вас…

— Предлагам да похапнем — потърка ръце Дейвис. — На тръгване се отбих при нашия готвач и взех това-онова… — Яркосините му очи се местеха от единия на другия, сякаш не искаха да пропуснат момента, в който ще припламне неизбежната искра. Под сянката на близкото дърво ги очакваше голяма плетена кошница. Времето беше горещо, следобедният въздух тегнеше върху плещите им като задушлив саван.

Дейвис отвори капака на кошницата и започна да вади сандвичи, салати и подправки, доставени Бог знае откъде. Вътре се гушеше дори бутилка бяло вино.

— Надявам се да имате апетит — вдигна глава той. — Не искам толкова много и добра храна да отиде на вятъра…

Хуайшан Хан изви глава и хвърли поглед към ястията на чужденеца. Беше слаб и жилав мъж с квадратна челюст, характерна за жителите на северните погранични райони. Малките му уши бяха плътно прилепнали за черепа, през сивата и доста оредяла коса личеше виолетово петно, очевидно по рождение. Очите и носът му бяха някак незабележими, отстъпили доминиращо място на масивната челюст.

Дейвис подреди лакомствата на тревата и вдигна глава:

— Не ви ли харесват?

— Аз ще взема един сандвич — каза Зи-лин.

— Нямате ли чай? — попита Хуайшан Хан.

Слънцето се скри зад облак, полянката изведнъж помръкна и някак се смали. В далечината се виждаше семейство Пу, което забързано товареше жребеца с чували чаен цвят.

— Предлагам да го заместим с вино — усмихна се Дейвис, извади кристални чашки от страничния джоб на кошницата и ловко измъкна тапата с помощта на сгъваем тирбушон.

— Нямам нищо против — отвърна Хуайшан Хан и седна на тревата до американеца. — Не зная обаче дали нашият другар тук ще бъде на същото мнение… — Пое кристалната чашка и я вдигна в шеговита наздравица: — По-добре не опитвайте, другарю — извърна се към Зи-лин той. — Това елитарно питие положително ще ви задави! — сведе глава и белегът на темето му проблесна. — Наблизо тече поточе — бистрата му водичка е най-доброто питие за един комунист!

Зи-лин се отпусна от другата страна на Дейвис. Все още не можеше да разбере защо американецът е взел със себе си човек от щаба на Чан. Бързо стигна до заключението, че ще е най-добре да мълчи и да наблюдава развоя на събитията. Така лесно ще разбере каква е целта на тази среща.

Дейвис благоразумно остави чашката с вино в краката на Зи-лин.

Хуайшан Хан се наведе напред, устните му блестяха от алкохолната влага.

— Виното е отлично, другарю — иронично подхвърли той. — То също произхожда от земята и това би ви позволило да го опитате… — усмивката му разкри низ от ситни и безупречно равни зъби. — Няма значение, че е предпочитана напитка на експлоататорите капиталисти. — На лицето му се появи престорено загрижен израз: — О, извинете! Забравих, че капитализъм е мръсна дума за вас… Тръпки ме побиват, като си представя какво ще стане със страната ни, ако властта премине в ръцете на Мао!