Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

— Но не сте на мое място, господин Ши! — троснато отвърна Дейвис, бръкна във вътрешния си джоб и измъкна малък револвер. Малък, но достатъчно мощен, за да бъде смъртоносен, прецени Зи-лин. — Никога не можете да бъдете на мое място, нямате и най-бледа представа какво означава да си бял. Вие имате жълта кожа и издължени очи, непрекъснато дрънкате глупости. При това опасни глупости, ако се вземе предвид мнението на някои влиятелни хора там, в родината ми…

Дръпна предпазителя на револвера и изръмжа:

— Мога да ви убия с лекотата, с която размазах мравката. Какво ще кажете за тази демонстрация на сила?

— Това не е демонстрация на сила, господин Дейвис — поклати глава Зи-лин. — Това е принуда. Двете понятия често се бъркат и резултатът е загуба на човешки живот.

— Глупости!

— Така ли? Тогава ще ви кажа нещо, господин Дейвис. Вие ще ме убиете, но ще бъдете победен. Защо? Защото ще ме изгубите.

— Напротив, Ши. Ще ви отнема най-скъпото — живота. И по този начин ще демонстрирам силата си, пълната си власт над вас.

— Не. Ще постигнете точно това, което постигнахте с мравката. Ще извършите един безполезен, бих казал дори небрежен акт… Най-добре бихте демонстрирали силата си, ако съхраните живота ми, поемете закрилата ми и ме направите свой приятел. Така бихте ме привлякъл към своята кауза, а ако това не стане, поне ще можете да разчитате на мен в трудни мигове… Ето това е разумното действие, това е смелостта. Така се ражда победната стратегия.

Дълго време стояха един срещу друг, гледаха се в очите и мълчаха. Между тях мътно проблясваше дулото на револвера, готово да избълва смърт. Стояха напълно неподвижно, сякаш се бяха превърнали в каменни статуи. Години по-късно Рос Дейвис беше готов да се закълне, че е усетил присъствието на нещо съвсем осезаемо там, сред пустите гористи склонове на Копринената планина. Би уверил другарите си по чашка, че е изпитвал огромна ярост, но само пред себе си би признал, че думите на Зи-лин са проникнали дълбоко, до най-потайните кътчета на душата му. Но това щеше да дойде по-късно, сега усещаше само едно — този дребен китаец го беше превърнал в незначително същество. Давеше се от безсилен гняв, не можеше да се примири с факта, че тази странна и посвоему привлекателна страна го отблъскваше, отказваше да сподели тайните си…

По-късно щеше да изпита смайване от това, че е бил на крачка от решението да натисне спусъка. Войник по рождение, той добре знаеше как изглежда жаждата за убиване. В ноздрите го удари миризма на изгоряло и изведнъж разбра, че това е миризмата на унищоженото му самочувствие.

Точно в този миг го обзе странната неподвижност. Изпита усещането, че долавя могъщия ритъм на земната гръд, беше сигурен, че пулсациите на вселената проникват в жилите му.

Помисли си за „тай чи“, за сребърната река на координираните мисли и движения, които направляваха тялото му, които му помагаха да се слее с настъпващия ден…

Примигна и сведе очи към оръжието в ръката си. Изпита ужас и отвращение от скритата му мощ, пръстите му се разтвориха и револверът потъна във високата трева.

— Какво стана?

Беше нощ. Мракът се спускаше по склоновете на Копринената планина, неусетно заел мястото на златистите слънчеви лъчи.

Една от дъщерите на семейство Пу им беше донесла храна. Същата, която попита защо варваринът не изгаря от пожара в косите си. Храната беше част от подаръка на Зи-лин и нямаше как да откажат.

Започнаха да се хранят в мълчание, наслаждавайки се на всеки залък. Дейвис проговори, едва когато отместиха празните купички настрана.

— Някои въпроси не изискват отговори — прекъсна го с тих глас Зи-лин.

— Но…

— Трябва да се научите да приемате тайнственото, господин Дейвис. Животът не обича да ни разкрива своите загадки… — Вдигна глава и насочи поглед към звездите, които проблясваха между теменужените листа на дърветата. Бяха прекрасни, отдавна не беше виждал толкова едри и сияйни звезди. Блясъкът им задълго беше удавен в отровните изпарения на войната.

— Ще ви споделя една тайна, господин Дейвис — промълви той. — Днес следобед ми беше много приятно и това също е една от загадките на природата…

— Наистина ли ви хареса да яздите?

— Да.

Могъщата планинска гръд отвръщаше с многогласно ехо на тракането на цикадите.

— Мислят ви за превъплъщение на дявола — долетя някъде отдалеч гласът на Дейвис. — За Звяра, който се споменава в Светото писание… Според Алън Дълес вие сте този Звяр. Вие, Мао и всички останали комунисти…