Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

— Защо просто не им дадете малко пари? — полюбопитства Дейвис, а Зи-лин замълча и съжалително поклати глава. „Горилите са си горили“, независимо от опитите им да мислят като цивилизовани хора, въздъхна в себе си той.

На Дейвис му дойде до гуша от поклони и продължителни любезности, особено като се имаше предвид, че тези хора са обикновени селяни и нищо повече. Но той потисна нетърпението в душата си и започна да копира поведението на Зи-лин. Селяни или не, те бяха собственици на единствения кон в областта.

— Животното е много хубаво — призна след известно време той, когато двамата бяха поканени в порутена постройка, изпълняваща ролята на обор. Прокара ръка по кадифената кожа, под която помръдваха гладки, еластични мускули. — Откровено съм учуден, че го гледат така добре…

— Някога опитвали ли сте да слезете от планината с половин тон чаени листа на гърба? — изгледа го продължително Зи-лин.

Дейвис продължи да гали коня, главата му леко кимна:

— Разбирам какво искате да кажете.

— Трябва да бъдем безкрайно внимателни по отношение на това животно — добави Зи-лин и предпазливо се дръпна по-надалеч от чудовището. Не изпитваше никакво желание да попадне в обсега на копитата му. — Защото без него семейството ще бъде обречено на гладна смърт.

— Няма проблеми — кимна Дейвис, подскочи и със смайваща бързина се озова на гърба на коня. Разнесе се тихо процвилване и тропот на копита, Зи-лин се дръпна още по-настрана. Ако американецът си беше направил труда да го погледне, той несъмнено би открил паниката в черните му очи. Зи-лин стискаше една от подпорните греди на обора с такова отчаяние, сякаш беше корабокрушенец в бурно море.

Но цялото внимание на Дейвис беше насочено към коня. Приведен ниско над шията му, той шепнеше напевни, успокоителни слова в ухото му.

След миг жребецът се успокои, единствено тръпките, пробягващи по стройните му крака, носеха следи от напрежение. Дейвис го смушка и той покорно тръгна напред Зи-лин пък изобщо не разбра как го е постигнал.

Тръгна внимателно по следите на коня. Наближаваше обед, семейството се беше оттеглило на почивка. Зи-лин неслучайно подбра именно този час за неочакваното им посещение. Не можеше да си позволи да прекъсне трудовия процес на тези бедни люде, особено пък с напълно идиотската молба да поразходят коня им…

Излезли на верандата, момичета наблюдаваха с огромно любопитство високия „гуай-лох“, покатерил се върху гърба на животното. Размениха се смаяни погледи, после се разкикотиха. Едно от тях пристъпи към Зи-лин и попита защо варваринът не изгаря от своята огненочервена коса.

Зи-лин гледаше като омагьосан как Дейвис се привежда напред, прошепва нещо в ухото на животното и то се понася в галоп, нагоре по извитата пътечка. Ято уплашени птици заплескаха с криле и се вдигнаха високо над гората, сред гъстата трева се мерна бялата опашка на обзет от ужас заек.

До ушите му долетя странен звук. Чуха го и момичетата, оживлението ги напусна. Нека Буда ме закриля, потръпна Зи-лин. Варваринът се смее! Възбудените крясъци на Рос Дейвис дълго се носеха над притихналите склонове на Копринената планина. Тук такива крясъци се чуваха за пръв път…

След време Дейвис се върна. Беше оставил коня да върви по-бавно. Обясни на Зи-лин, че това е изключително важно за животното, което трябва да преодолее изпотяването от галопа. Възбуден и със зачервени страни, американецът се плъзна от седлото:

— А сега е ваш ред.

Стомахът на Зи-лин болезнено се сви.

— Какво?!

— Нали не допускате, че съм забравил, господин Ши? — наклони глава Дейвис. — Вие ме учите на „тай чи“, а аз вас — да яздите.

Това ли е наградата за почтения живот, който водих, отчаяно се запита Зи-лин.

— Вече е късно — направи опит за измъкване той. — Нека бъде друг път…

— Глупости — усмихна се Дейвис и потупа запотения конски гръб. — Лесно е. Елате, ще ви помогна… — преплете пръсти, наведе се и добави: — Стъпете тук и скачайте на седлото. Нямате представа колко е приятно.

— Нямам, господин Дейвис — призна Зи-лин. — Но изведнъж много ми се прииска да се върна в Чункин…

— Разбирам — въздъхна Дейвис. Чувствата му бяха толкова прозрачни, че Зи-лин почти видя мехурчетата, които пробягаха под черепа му. Скочи обратно на гърба на жребеца, протегна ръка и рязко го дръпна. Преди да разбере какво става, Зи-лин се оказа седнал зад него.

— Просто ме хванете през кръста, господин Зи-лин — промърмори американецът и заби пети в хълбоците на животното.