Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

О, Буда, това не може да бъде, пропищя ужасеното съзнание на Зи-лин. Физически контакт от тоя сорт, особено пък на публично място, беше обиден не само за него, но и за всички китайци.

В следващия миг полетяха напред, той се плъзна по гладкия гръб на звяра и почти падна. Инстинктивно протегна ръце и ги уви около кръста на варварина, затвори очи и отправи гореща молба към небесата. Дано свещените му прадеди спят и не са свидетели на това огромно унижение!

Вятърът го блъсна в лицето, ушите му се изпълниха с тропота на копитата, тялото му почувства съвършената координация на мускули, кости и сухожилия, с чиято помощ могъщият звяр го понесе напред.

Отвори очи и почти припадна, улучен от първия пристъп на световъртеж. Светът се беше превърнал в кафяво-зеленикави светкавици, които ослепително проблясваха от двете му страни.

Усещането за бързо движение без закрилата на автомобилно купе преобърна стомаха му. Подобно чувство беше изпитал преди много години, като невръстно дете. Разлюлян от вълните на високата температура и треската, беше повърнал топлата рибена чорба, с която майка му се опитваше да го нахрани. Беше достатъчно голям, за да изпита чувство на вина от този акт. Унесен от пристъпите на болестта, той все пак си даде сметка, че унищожава храна, от която умишлено се бяха лишили останалите членове на семейството.

Сега стомахът му се свиваше по същия начин и той потръпна от ужас. Нима ще направи това, което се беше заклел да не повтаря още като дете? Унижението и срамът ще бъдат огромни… Още повече че това ще се случи пред очите на един варварин! Не, невъзможно!

Затвори очи и отправи гореща молитва към Буда да успокои стомаха му. После я подкрепи с усилията на добре тренираната си воля. Концентрира се, потърси мястото, което съдържаше могъщото му „ки“…

Все още не познаваше своето „ки“ така добре, както щеше да го опознае през идващите десетилетия. То беше суров и общо взето примитивен източник на духовни сили, поддаващ се на епизодичен контрол.

Насочи волята си към мястото, известно с дългото име „шужин бан-де ксиао-лу“, или „кристалната пътека“. То лежеше някъде в средата между съзнателното и подсъзнателното. Там, където, благодарение на опит и практика, човек може да превърне мисълта си в действие и да изгради позитивната стратегия на поведението си. Приличаше на висок връх, от който се разкрива великолепна гледка към света на обикновените хора. Оттам човек лесно разгадава намеренията на противника и изгражда цялостната си стратегия. В сиянието на „кристалната пътека“ ясно се виждат най-кратките пътища към успеха, светещи ярко със собствена светлина. Тази пътека беше „ки“, но едновременно с това и нещо много повече…

Зи-лин се докосна до нея, без да разбере. Страхът изведнъж го напусна, усети как тялото му се слива с могъщия звяр, превърнал се в отлично смазана машина за придвижване.

Сетивата му уловиха превъзходната координация на мускули и кости, силата на звяра стана и негова… Очите му се отвориха, душата му запя от възторг.

Ръцете му сякаш прегърнаха стремително летящите клони над главата му, започна да лети заедно с чучулигите и другите горски птици, понесе се към облаците… Летеше през гората с лекотата на див звяр, беше се слял с вселената…

Спряха да починат край водите на бистро поточе. По хлъзгавите камъни клечаха зелени жаби, опулените им очи ги наблюдаваха с интерес. Във въздуха се носеше жуженето на насекоми, звукът беше приятен. Слънчевите лъчи пронизваха зеленината и сякаш ставаха тежки и влажни от бистрите води на поточето. Навсякъде около тях се издигаха могъщите склонове на Копринената планина, натежали от растителност. Ароматът на пресен, все още неузрял чай беше тежък и главозамайващ, но въпреки това изключително приятен.

Конят се беше върнал в обора, готов да поеме задълженията си като част от отруденото семейство Пу. Но телата им все още излъчваха миризма на конска пот, силна като непознат парфюм.

Рос Дейвис извади цигара от сребърната си табакера. Очите му се присвиха от златистия блясък на слънчевите лъчи, надничащи иззад зелените склонове.

— Някой ден ще зарежа цигарите — промърмори той и изпусна лениво колелце дим. Но пушеше с такава наслада, че Зи-лин беше убеден в обратното.

— Защо никога нищо не питате? — продължи Дейвис. — Аз самият постоянно задавам въпроси, може би защото така са ме учили… Тази табакера е спомен от баща ми, подарък по случай дипломирането ми… Той беше първият човек, който ме научи да задавам въпроси… Човек не може да научи нищо, без да пита, нали?