Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

Стана, облече се и побърза да излезе. Тясната стаичка го потискаше. Избърса потта от лицето си, чу кукуригането на петела, а миг по-късно видя Зи-лин, зает със своите упражнеше. Беше взел една книга за военната тактика на римляните, възнамеряваше да почете под сянката на някое дърво. Но сега, изправен под ослепителните лъчи на слънцето, той внимателно наблюдаваше гимнастиката на Зи-лин.

И друг път беше виждал как се практикува „тай чи“, но за пръв път се натъкваше на човек, който играе толкова грациозно, изпълнявайки и най-сложните фигури със завидна лекота.

Този мъж беше единственият от свитата на Мао, за когото Хърли не успя да открие военно досие. Не знаеха нищо за него, дори постът му в комунистическата йерархия остана загадка за тях.

Дейвис се насочи към близката сянка, но продължаваше да се поти. Беше едър мъж със здраво и стегнато тяло, от което, за разлика от повечето му сънародници, никой не можеше да съди за годините му. Това беше така, защото той винаги го поддържаше във форма. Занимаваше се с гимнастика, два пъти по четиридесет и пет минути на ден. Но в Китай му беше трудно да поддържа този ритъм, особено през лятото.

Гледаше Зи-лин и открито му се възхищаваше. Сякаш за пръв път виждаше бавните, чисти и някак ритуални движения. Макар и изложен на ярките слънчеви лъчи, този мъж не изпитваше никакви затруднения с дишането, по голото му тяло нямаше дори капчица пот.

Най-накрая Зи-лин привърши. Задържа се в последната позиция безкрайно дълго, тялото му беше неподвижно като бронзова статуя. Вятърът вдигна малко прах пред краката му и това беше единственото движение, нарушаващо пълната неподвижност на сцената.

Някъде излая куче и Зи-лин се отърси от състоянието, което наподобяваше транс. Видя Дейвис, изправен на вратата с книга в ръка, на лицето му се появи усмивка.

— Добро утро — поздрави той.

Обзет от леко притеснение, Дейвис само кимна с глава. След две и половина години в Китай все още не знаеше кога нарушава местните обичаи.

— Наблюдавах великолепната ви утринна гимнастика — промърмори той. — Надявам се, че не съм ви обезпокоил.

— Съвсем не — отвърна Зи-лин и пристъпи към него. — Радвам се, когато имам компания — отново се усмихна. Напрежението на „чуждестранния дявол“ се стопи. Това беше начинът, по който си контактуват белите хора, той винаги му напомняше за ритуалите, чрез които общуват африканските планински горили. Беше чел някъде, че сведените очи и безизразността на лицето означават добронамереност, докато оголването на зъбите е сигурен признак за враждебност.

Проклетите „чуждестранни дяволи“ приличат на горили, въздъхна в себе си Зи-лин. Те са силни, примитивни и опасни, човек трябва да бъде сигурен в намеренията им, преди да ги доближи…

— Говорите много добре английски — отбеляза Дейвис, в гласа му трепна неволна нотка на превъзходство.

Май и той ме мисли за маймуна, рече си Зи-лин. Е, няма как… Цивилизованият човек трябва да се примирява с недодяланите маниери на варварите…

— Учих го някога, преди много години, в Шанхай — любезно се усмихна той. — Имах един приятел от Вирджиния, който разполагаше с безгранично търпение… — Откровена лъжа, но при дадените обстоятелства — съвсем уместна.

— Аз също съм от Вирджиния — светнаха очите на Дейвис. Факт, който беше много добре известен на Зи-лин. — Семейството ми имаше ферма в околностите на Роанук. Баща ми отглеждаше коне. Расови коне, за състезания… Как се казва вашият приятел?

— Сойър — отвърна Зи-лин. — Бартън Сойър. И неговото семейство е било фермерско, но не мисля, че са имали нещо общо с конете…

— Не го познавам — въздъхна с нескрито разочарование Дейвис. — Но Вирджиния е голям щат, а и аз от доста време не съм си бил у дома… Всъщност откакто завърших гимназия…

Зи-лин забеляза как се смекчават чертите на лицето му. Все пак някои неща са универсални, отбеляза в себе си той, а на глас каза:

— Вероятно Вирджиния ви липсва точно така, както Сучоу липсва на мен…

Дейвис се усмихна, лицето му стана съвсем момчешко. Имаше широка и подвижна уста, яркосини очи и огромен извит нос — истинска забележителност за азиатския континент. Червеникаворусата му коса беше дълга почти до раменете, далеч от строгите военни прически.

— Предполагам, че е така — промърмори той, извади сребърна табакера от джоба си и любезно я отвори пред Зи-лин, който отказа с поклащане на глава. Пъхна една цигара между устните си и драсна клечка кибрит. — Някога бях доста добър жокей… Искам да кажа ездач…