Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

Вдигна ръка и за малко не изкрещя. Ребрата, съобрази пронизаното му от непоносима болка съзнание, а очите му бавно огледаха обстановката. Дано няма нищо счупено.

Наведе да вземе оръжието. Наложи се да разтваря пръстите на мъртвеца един по един. Опря гръб на кубрика и бавно започна да се изправя. Олюля се, прекрачи трупа и бавно се насочи към кабината на баща си.

Усети полъха на нощния ветрец още преди да стигне вратата. Надникна вътре, душата му отчаяно пропищя: О, Буда! Не! Подът и таванът бяха надупчени от куршуми, облицованите с дърво стени ставаха единствено за подпалки. Въздухът все още тежеше от барутен дим.

Пристъпи навътре с натежали крака. Натисна спусъка и третият мъж се просна по очи, повличайки със себе си остатъците от чаршафи, възглавници, строшените крака на масичката… Пред очите на Джейк се появи пълната картина на разрухата. Босите крака бяха кръстосани в глезените, суха длан покриваше лицето… Така беше паднал или в тази поза го бяха настигнали куршумите.

Джейк захвърли автомата и се втурна към баща си.

Джианът беше лек като перце. Дори надупчената възглавница до главата му изглеждаше по-тежка и по-материална от него.

Господи, толкова години чаках да го открия, а сега го изгубих, проплака душата му. И то по какъв начин! Колко жесток може да бъде животът! Джос… Но какво в крайна сметка означава джос? Едно стечение на обстоятелствата. Нима е възможно човек да се примирява с жестоката си съдба? Та в това има нещо нечовешко!

О, как мразя този живот! Душата му се гърчеше от болка, вече пет пари не даваше дали наоколо се спотайва опасността. Изпитваше огромно чувство за загуба, беше сляп и глух за всичко останало. През последните месеци в сърцето му започна да се заражда чувство на топла и всеотдайна обич — чувство, което изпитваше за пръв път в живота си. Пазеше го ревниво, като пъпка на рядко и красиво цвете. Но сега пъпката беше отрязана, съдбата не й позволи да разцъфне.

Мъка скова душата му. Цял живот беше лишен от вярата, закрилата и утехата на бащиното присъствие, неочакваната поява на родния баща му донесе огромно психическо облекчение, в присъствието на Зи-лин се чувстваше ведър и спокоен като никога…

А сега?

Блис!

Главата му рязко се вдигна, сърцето му пропусна един такт. Нали и тя трябваше да е тук? Господи, нима?…

Нежно отпусна лекото тяло на баща си върху постелята, обърна се и закуцука към коридора. Спря в подножието на стълбата, която водеше към палубата, вдигна глава и се ослуша. Тишината се нарушаваше единствено от тихото проскърцване на корпуса.

Тръгна да се връща, видя сгърчените тела в коридора и се наведе над тях. Би трябвало да ги усети веднага, но без „ба-мак“ това се оказа невъзможно.

Коленичи до неподвижното й тяло, пръстите му неволно докоснаха нещо меко и лепкаво. Кръв! Нейната кръв!

— Блис! — отчаяно прошепна той.

Обърна я към себе си и я взе в прегръдката си. Отмести сплъстената коса от бледото чело, наведе се и целуна напуканите й устни. Очите й изведнъж потрепнаха и се отвориха, а той изпита чувството, че се е превърнал в герой от детска приказка.

— Блис!

Устните й се раздвижиха, гласът, излетял между тях, беше на непозната жена:

— Джейк…

О, Буда, благодаря ти, че съхрани живота й!

— Не говори, Блис! — загрижено прошепна той и пръстите му започнаха да изследват тялото и. — Не мърдай, отпусни се.

— Джейк! — напрегнато прошепна тя и той разбра, че трябва да я изслуша. — Джейк… — очите й плувнаха в сълзи. — Той беше якудза!…

Отначало помисли, че не е чул добре.

— Какво? Какъв е бил?

— Якудза, Джейк… Беше якудза…

— Невъзможно, Блис. Сигурно си се объркала. Ще говорим за това по-късно…

— Татуировките — прошепна тя и Джейк изведнъж замръзна на мястото си. — Феникс и паяк… Бяха „иризуми“ — традиционните японски татуировки… Тях ги носят единствено членовете на японските гангстерски кланове… Якудза…

— Блис, той какво ти… — думите спряха на устните му. Очите й се затвориха, тялото й се отпусна. „Трябва да я закарам в болница“, помисли си Джейк.

Вдигна я на ръце, занесе я до стълбите и бавно започна да се изкачва към палубата. Горе беше пусто, дъждът се беше усилил. Миришеше на море, на солена вода и водорасли. Една прекрасна, чиста миризма…

Вдигна глава, очите му се затвориха. Татко, имам нужда от теб, простена душата му. Защо ме изостави точно сега?

Отговор нямаше. Нещата бяха задвижени, жребият — хвърлен. Връщането назад беше невъзможно. Ами ако е сбъркал? Ако неправилно е преценил тактиката на врага? Какво ще стане тогава? Кой ще спаси „юн-хюн“? Джейк Джуанът, върховният ръководител? В момента беше убеден, че не може да спаси дори живота на мушица, камо ли сложен проект с петдесетгодишна история, чиято реализация вероятно ще промени коренно лицето на Азия…