Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

Човекът при мотора не разполагаше с карта, но маршрутът беше дълбоко запечатан в паметта му. Никога не беше идвал в Хонконг, но въпреки това познаваше отлично лабиринта от канали, който опасваше града, безразборно разхвърляните из залива джонки на хака и танка — най-старите обитатели на Хонконг.

Той остана на руля, а другите двама се събраха в средата на палубата. В ръцете им се появиха автоматични пистолети „Гион 30-09“, които имаха възпиращата сила на „Магнум-357“, но пълнителите им събираха десеторно повече амуниции. Докато корабчето бавно си пробиваше път сред лабиринта от джонки и покрити с брезент салове, двамата разстлаха брезентови торбички на коленете си и сръчно се заеха да разглобяват и проверяват оръжието си. Приключили със своите пистолети, те поеха оръжието на кормчията и търпеливо повториха цялата операция.

Когато свършиха, „вала-вала“ вече наближаваше целта си.

— Усещам бурята, съкровище — тихо промълви Зи-лин.

— Каква буря, дядо? — озадачено го изгледа Блис и усети как сърцето й се качва в гърлото. — Нощта е ясна и спокойна.

— Имам предвид друга буря — промълви с треперещ глас той. — Далеч по-силна и по-опасна от природните стихии… — раменете му потръпнаха. — Не я ли усещаш, съкровище? Не чувстваш ли приближаването на злото?

На това нямаше какво да отговори. Знаеше само едно — могъщото „ки“ на Джиана е протегнало пипалата си далеч в кадифената нощ, открило е нещо тайнствено и все още непознато за нея…

— Моето „ки“ казва, че животът си отива, съкровище…

— Не! — изкрещя тя и скочи върху него, сякаш искаше да го предпази със собственото си тяло. — Дядо! Не говори такива страшни неща!

— Това е истината, съкровище.

— Но откъде знаеш? Как така?

— Моето „ки“ е все още силно, дете. В продължение на седемдесет години то беше мой щит и меч. Нима допускаш, че точно сега ще ми изневери?

— Но аз те обичам и ще те скрия!

— Късно е — прошепна Джианът. — Слушай!

Косъмчетата по врата на Блис неволно настръхнаха. До ушите й достигна приглушеното пърпорене на извънбордов мотор. Остана като вкопана на мястото си, престана дори да диша. Ясно долови лекия тласък от съприкосновението на джонката с друг плавателен съд.

— Кой може да бъде това? — напрегнато прошепна тя и сърцето й се сгърчи от ужас. — О, дядо! — ръцете й го стиснаха в здрава прегръдка.

— Слушай какво ще ти кажа, съкровище — гласът му беше тих, но изпълни цялата каюта, дори и най-тъмните ъгълчета. — Няма никакво значение, че настъпва смъртта ми. Джос. Човек живее, за да умре. Такива са законите на природата. — Тялото му леко се раздвижи под нея, завивките прошумоляха. — Безпокоя се от начина, по който ще ме настигне смъртта. Не искам да умра от куршумите на неизвестен убиец. — Обърна се по гръб, костеливите му пръсти се впиха в ръката й — Разбираш ли, съкровище?

Отначало не можеше да проумее думите му, сърцето й все още беше стегнато от ледените пръсти на ужаса, умът й блокира.

— Не мога да…

— Блис! — прошепна той. В черните му очи пламна странно зеленикаво сияние. Заприлича й на оживял бог — Вишну или може би Буда… По-късно беше готова да се закълне, че е видяла сиянието около главата му, бързо прогонило мрака от кабината. — Времето изтече. Затова трябва да направиш всичко, което ще поискам от теб… Измъкни възглавницата изпод главата ми!

— Миличък Буда! — простена Блис. Потънала дълбоко в ледените води на ужаса, тя усети как главата й пламва, а дишането й спира. Все пак осъзна, че издърпва възглавницата изпод главата на стареца. Не знаеше на какво се дължи това — на зеленикавата светлина в очите му или на тихото проскърцване на палубата над главата й.

Ясно усети чуждото присъствие на джонката. Охраната на Трите клетви? Или непознати бандити? За пръв път почувства силата на неговото „ки“, всички предишни обяснения избледняха. Ахна и ясно видя тримата мъже, които се промъкваха по палубата над главите им. Разгада злокобните им намерения, ледената им решителност. За пръв път в живота си обхвана мащабите на абсолютното зло. Вонята му беше толкова отвратителна, че й се повдигна.

— Сега, скъпо дете… Трябвала стане сега… Те са твърде близо, за да си позволим колебание — гласът му сякаш долиташе от дълбока и непрогледна мъгла и тя изведнъж осъзна правотата на думите му. Ясно усети как непознатите се спускат по тясната стълбичка към кабините.

От очите й рукнаха сълзи.

— Лека нощ, дядо…

Нямаше сили да произнесе думичката „сбогом“… Миг по-късно вратата отлетя от пантите си и тримата японци засипаха кабината с дъжд от куршуми.