Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

Паднал на паважа, той почти се парализира от болка. Ушите му писнаха, силата напусна тялото му. Жената го беше поразила е удар от репертоара на „Па-куа“ — едно от най-древните бойни изкуства на Китай. То се характеризира с кръгови движения на ръцете както в защита, така и в нападение. И именно поради това е изключително трудно за противодействие. Джейк го сбърка с айкидо и реши, че лесно ще се справи.

Но сега беше напълно беззащитен. Очите му безпомощно следяха движението на дланите й. Те се спуснаха към кръста й, почерпиха сила от ниско разположения център на тежестта и мълниеносно се насочиха към него. Три-четири тежки удара потънаха с глух тътен в тялото на Джейк, но той все пак успя да блокира последните два — най-силните и най-смъртоносните.

Жената очевидно се изненада и това даде на Джейк секунда за възстановяване. Беше убеден, че нападението й ще продължи в стил „Па-куа“ и се подготви да го посрещне. Но тя предпочете коренно различна тактика — свали тежката златна верижка от шията си и я хвърли в стил „дазуми“ — сякаш златните брънки бяха остриета на „манрикигусари“ — традиционното оръжие на японските гангстери.

Веригата го улучи в окото, после светкавично се уви около шията му. Жената опря коляно в гърдите му и започна да стяга двата й края.

Ръцете му се стрелнаха нагоре, ръбовете на дланите му влязоха в болезнено съприкосновение с китките й. После пръстите му се увиха около дясната й ръка и рязко я дръпнаха надолу. Едновременно с това лявата му длан й нанесе страхотен удар в ключицата.

Разнесе се остро пропукваме, от устата на нападателката се изтръгна вик на изненада и болка. Той не се спря нито за миг, дясната му ръка продължаваше да я дърпа напред и надолу.

Тялото й се стовари върху неговото. Възнамеряваше да я зашемети с ветрилообразен удар „атеми“, но навреме забеляза острието на ножа, насочено към гърдите му. Нямаше време за избор на отбранителна тактика, нямаше време за нищо.

По принуда прибегна до „ют-хара“ — една от най-смъртоносните разновидности на „атеми“. При достатъчно точност този удар троши краищата на петото и шестото ребро на противника и острите им ръбове директно пронизват сърцето…

Шест минути по-късно вече беше на платформата на яркочервен двуетажен автобус, който го отнасяше на изток. Побърза да се качи на горния етаж, тъй като оттам имаше от лична възможност за наблюдение. Автобусът бавно потегли. Той беше последният пътник, който се качи, улицата остана абсолютно пуста.

Слезе на следващата спирка, извървя четири пресечки пеша, после се качи на автобус, който отиваше обратно към центъра.

Нощният живот течеше с пълна сила, червения автобус сякаш фосфоресцираше от сиянието на разноцветните реклами, лицата на пътниците изглеждаха бледи като на мъртъвци. Нападателката му нямаше никакви документи и това беше съвсем естествено. В джобовете й имаше само дребни пари, без никакви ключове. Единствената му плячка беше някакво малко пакетче, набързо увито в плат. Откри го в подплатата на блузата й, през цялото време на отстъплението си го стискаше в ръка. Сега вече можеше да го отвори. В дланта му блесна необичайно красив нешлифован опал, пламтящ с всички цветове на дъгата.

Слезе на предварително избраната спирка едва когато автобусът бавно потегли. Предстоеше му да тръгне в истинската посока и това го правеше изключително предпазлив. Броячите често действат на групи. Появата на един предполагаше присъствието и на други…

След продължителни обходни маневри най-сетне се убеди, че никой не върви по петите му, и бавно се насочи към мястото, на което беше паркирал ягуара си. Потегли с пронизително свирене на гумите, набра скорост и се насочи към пристанището на Абърдийн, където го очакваше баща му.

Блис седеше до леглото на Джиана и му четеше приказка. Една от любимите му — за заека и звездичките сестрички, които се превърнали в хора и отишли да живеят във Вътрешното царство.

Най-много обичаше приказките за прераждането, вероятно защото беше тайно убеден, че и той е бил обект на такова.

Блис му четеше с огромно удоволствие, макар че общо взето повече говореше и той често й разказваше за дядо й — първия Джиан, и прекрасната му градина в Сучоу.

Въпреки любовта и грижите, които получаваше от Трите клетви и семейството му, Блис често се чувстваше като дърво без корен. Почти не помнеше майка си, с която бяха живели заедно сред племената на Шан. Не изпита нищо и години по-късно, когато Трите клетви настоя да я изпрати отново по тези места, за да търси корените си. А за баща си не знаеше нищо, дори името му. Той бе умрял, когато майка й била бременна в шестия месец.