Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

— Какво се е случило?

— Използвах го — пое си дъх тя. — Или по-точно, то само дойде при мен… Бяхме си легнали и…

— Разбирам — долови колебанието й Зи-лин. — Продължавай.

— В края… Точно когато тялото ми се разтапяше от желание, изведнъж се почувствах като празен кораб, който очаква да бъде напълнен… С любовта на Джейк… Пуснах в ход своето „ки“, очаквайки да прегърна неговото… Но изведнъж открих…

Млъкна, лицето й беше смъртно бледо, очите й излъчваха болка.

— Какво откри?

Тялото й се разтърси под напора на чувствата.

— Нищо — прошепна тя. — Абсолютна празнота. Сякаш бях паднала в кладенец. Но вместо да стигна дъното, продължавах да се нося надолу…

Успяла да сподели болката си, Блис погледна с надежда в очите на Джиана:

— Какво е станало с Джейк, дядо? Какво е това, което открих?

В каютата настъпи дълбока тишина, нарушавана единствено от търкането на котвеното въже в корпуса на джонката.

— Помниш ли приказката за мишката, която постоянно питала „какво е това“? — най-сетне вдигна глава Зи-лин.

— Никога не съм я чувала.

— Така ли? — изненада се Джианът. — Значи трябва да ти я разкажа… — Намести се по-удобно и започна: — Плъхът, приятелят на мишката, имал рожден ден. Пред дупката му вече чакал подаръкът. Миришел много хубаво и мишката се запитала какво ли е това? Изгаряща от любопитство, тя започнала да го отваря. Подаръкът не е за мен, но плъхът е моят най-добър приятел, оправдавала се пред себе си тя. Няма да се разсърди, ако надникна за мъничко…

Оказало се, че в опаковката има бучка сирене. От непознат за мишката вид, миришело страхотно. Е, добре, рекла си мишката. Плъхът е най-добрият ми приятел, обичам го като брат. Ако беше тук, положително би ме поканил да си разделим подаръка. Разбира се, че би ме поканил!

Започнала да ръфа сиренето, което и на вкус се оказало фантастично. Малко по малко изяла всичко, от подаръка на приятеля не останала нито троха.

Когато на сутринта плъхът се завърнал от нощния си лов, мишката лежала мъртва пред входа на дупката му. Обзет от подозрения, той внимателно започнал да души наоколо. Когато пристъпил към приятелката си, чувствителният му нос веднага уловил миризмата на отровата. Познавал отлично тази миризма, но за съжаление мишката я срещнала за пръв път…

Зи-лин замълча. През стената проникна тихото боботене на увеселителна лодка, минаваща покрай джонката.

— Искаш да кажеш, че не трябва да питам какво съм открила, така ли? — обади се най-сетне Блис.

Но Джианът вече беше затворил очи, дишането му стана дълбоко и равно. Тя му зададе въпрос, а той й предложи приказка вместо отговор. Защо? В тази приказка се крие опасност, от нея наднича смъртта… Нима й Джейк се намира в опасност? Или пък самата тя?

После изведнъж се сети, че Зи-лин не прояви никаква изненада, когато му разказа за бездънния кладенец. Защо?

Този въпрос беше толкова важен, че всички останали проблеми се изтриха от съзнанието й.

Тримата японци се събраха край доковете на пристанището Абърдийн. Преди това всеки от тях изпълни сложна процедура за проверка, макар всички да бяха сигурни, че не са проследени.

Бяха облечени като моряци „танка“, етническата им принадлежност би могла да се установи само след внимателна проверка.

Дисциплината им беше на изключително ниво. Познаваха пътя до пристана така добре, сякаш бяха родени тук, а не във високите планини на Япония. Работеха като безупречна машина, всеки беше подчинил индивидуалността си на общата цел. В Япония такива екипи бяха известни под наименованието „дантай“ и бяха много опасни именно с изключително развитото си чувство за колективизъм, подчинявайки се на девиза „Ние мислим, следователно аз съществувам“ . На практика индивидите не съществуваха отделно. Мислеха колективно, действаха колективно. Координацията им беше безупречна.

В подножието на стръмната каменна стълба ги очакваше „вала-вала“ — малко корабче за разходки. Беше напълно готово за път, но на борда нямаше никой — нещо твърде необичайно за пристанище Абърдийн.

Един от японците скочи вътре и провери извънбордовия мотор. Вторият се зае да развързва въжето, което го прикрепваше към кея, а третият невъзмутимо допушваше цигарата си. Опитните му очи внимателно оглеждаха околността, разделяйки я на професионално определени сектори.

Всичко беше готово, откъм корабчето се разнесе тихо изсвирване. Японецът хвърли фаса си във водата, скочи на палубата и „вала-вала“ се отлепи от пристана.