Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

Джианът й даде това, което се нарича семейно чувство. Потънала в блестящите лъчи на обичта му, тя се чувстваше силна и уверена, прекрасната градина на дядо й оживяваше и я даряваше с душевна чистота.

Някак изведнъж си даде сметка, че го обича. Всеобхватно и пламенно — така, както никога не беше си представяла. Това не беше обичта, която изпитваше към Джейк или Трите клетви. Това беше всепоглъщаща емоция, която я караше да се чувства неразделна част от земята, морето и небето. Не беше особено усърдна привърженичка на будизма, но любовта към Джиана я тласкаше и в тази посока.

Прекланяше се пред него като пред божество, но не забравяше, че е човек. Споделяше вярата му, че е един от истинските Небесни пазители на Китай, тази вяра се усилваше от факта, че е създавал своя „юн-хюн“ в продължение на цели петдесет години — една почти нечовешка задача.

Начинанието му беше монументално, подобни неща обикновено не са по силите на един човек, а дори и на цял народ. Но Джианът не беше сам, под негово ръководство бяха хиляди мъже и жени в Азия. Дори баща й — неговият роден брат, нямаше ясна представа за огромната мрежа на „юн-хюн“. Блис подозираше, че и Джейк, въпреки ролята на Джуан, все още не може да обхване мащабите на заговора, организиран от баща му. Джианът ревниво пазеше своите тайни, това беше част от природата му. Принуден да постъпва така в продължение на десетилетия, той вече не можеше да има друго поведение.

Бавно и търпеливо внушаваше на Джейк какво означава Джиан — Създател, Творец и Владетел. За разлика от Джуана, който има чисто изпълнителни функции. Разликата е огромна. И Блис често се питаше дали Джейк някога ще се издигне до там, че да бъде наричан Джиан.

Приказката свърши. Заекът беше изпълнил героичната си мисия и звездичките сестрички отново се върнаха там, където трябва да бъдат — на небето. Светът след тях беше станал по-мъдър и по-добър.

Блис премести поглед върху неподвижното тяло на Джиана. Лицето му беше в сянка, не можеше да се разбере буден ли е, или спи. Тишината се нарушаваше единствено от поскърцването на корабния корпус. С изключение на охраната, на джонката нямаше никой. Блис подозираше, че ако баща й реши да се ожени отново, вместо да държи любовница като Неон Чоу, децата му ще бъдат задължени да прекарват нощите си на борда. Не знаеше дали това ще е удачно, но Трите клетви постоянно твърдеше, че днешните деца не са като някогашните. Те нямат дълбоката привързаност към семейството и традициите, с която се отличаваше неговото поколение, едва ли щяха да го придобият, заключени на борда на джонката. А и той самият често оставаше до късно на брега, отстъпвайки пред желанията на Неон Чоу.

Надигна се, сигурна, че Джианът най-сетне е заспал.

— Отиваш ли си, Блис?

— Не, дядо — върна се на мястото си тя. — Помислих, че си задрямал.

— Почти го сторих — отвърна тихо той. — Събуди ме болката… — Забеляза особения поглед на Блис и попита: — Какво има, съкровище?

— Нищо — отвърна тя. — Просто се запитах защо трябва да страдаш толкова много…

Зи-лин внимателно огледа помръкналото й лице и поклати глава:

— Ако не усещам болка, няма да знам дали съм жив. А сега съм жив, нали? Трябва да помислиш върху това…

Започна да се надига, тя скочи да му помогне. Но при докосването до тялото му изведнъж се дръпна като опарена.

— Какво усети? — пожела да узнае той.

— Нещо като електрически ток… Не, това е невъзможно.

— Няма нищо невъзможно — поклати глава той и си помисли за Сен-лин. — И ти прекрасно го знаеш.

— Да, но все пак…

Зи-лин дълго мълча. Когато проговори, гласът му беше тих като пролетен вятър.

— Няма граници… Никога не забравяй това, каквото и да се случи…

Завъртя я към себе си, приближи лицето й до своето. Меката светлина позлатяваше кожата й. Спомни си за майка си, спомни си как й беше помагал…

— Ти ми служи вярно и всеотдайно, съкровище. Ти закриляше сина ми в мигове на смъртна опасност… Не мисли, че някога ще забравя това. — Разтърси я леко и добави: — Сега усещам, че искам да споделиш нещо с мен…

— Но ти имаш толкова други неща на…

— Направи каквото ти казах, дете!

Очите й потънаха в неговите, стори й се, че там се крие една цяла вселена.

— Много ми се иска, дядо. Но…

— Но се страхуваш — довърши вместо нея той.

Тя безмълвно кимна с глава.

— Ти не се плашиш лесно, съкровище. Вече зная това. Уплаши се от „да-хей“, но сега има нещо друго. Какво е то?

— Само „да-хей“ — промълви тя. — Нищо друго.