Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

Джейк се усмихна и предпазливо тръгна към дъното на пасажа. Беше го избрал предварително, именно защото изглеждаше задънен. Но по време на една от предишните си обиколки из района случайно беше открил, че в дъното му има тясна пътечка. Минаваше между стените на два склада и бе широка колкото да пропусне тялото на дете.

Отвъд тесния процеп подканящо мигаха светлините на Так Чин роуд. Джейк се обърна за последен път, но видя само сенките по павирания пасаж. Беше тихо, нямаше и следа от преследвачката му. Нека пази изхода цяла нощ, пожела й той, докато се промъкваше в пролуката. Ако иска и утре…

Озова се срещу блестящите реклами на Так Чин роуд и в слепоочието му опря дулото на револвер 22-ри калибър.

Широката яка на японската блуза засенчваше лицето й.

В момента, в който Джейк напускаше офиса си, на летището кацна самолет от Токио. От него слязоха три двойки японци, преминаването им през митницата и емиграционния контрол на Кай-так протече без никакви инциденти. Всички бяха млади, приблизително на една и съща възраст — някъде около двадесет и пет. Приличаха на младоженци, пристигнали да похарчат малко пари в Хонконг. Това беше често срещана практика сред заможните японци и вероятно по тази причина никой не им обърна внимание. Изчакаха луксозните си куфари „Луи Вутон“ на въртележката за багажа, после се насочиха към изхода. Там ги посрещна униформен шофьор. Колата на паркинга беше огромен бял „Ролс-Ройс“. В него се качиха първо мъжете, а жените останаха на тротоара. Бяха облечени в скъпи тоалети на Албер Нипон и Джани Версаче, на лицата им грееха безгрижни усмивки.

Отседнаха в супермодерния хотел „Риджънт“, от който се разкриваше спираща дъха панорама към пристанището. Но веднага след като се настаниха, прекосиха улицата и влязоха в блестящото фоайе на хотел „Пенинсюла“ — символ на британската колониална мощ в Азия, място за срещи на истинските аристократи.

Останаха в кафенето почти час, за това време успяха да привлекат вниманието на всички присъстващи. В това внимание нямаше симпатия, тъй като повечето от хората тук ненавиждаха японците, особено новобогаташите сред тях…

Ако някой си беше направил труда да ги наблюдава внимателно, той несъмнено би открил една доста странна подробност в поведението им: докато жените бъбреха възбудено помежду си (като повечето си посестрими, предприели вълнуващо посещение в чужбина), мъжете пазеха пълно мълчание. Пушеха цигара след цигара и механично се наливаха с уиски „Сънтъри“.

В един момент шестимата седяха отпуснати върху удобните кресла, в следващия там останаха само жените. Мъжете вече се спускаха по извитите мраморни стъпала към преддверието, отвъд което бяха паркирани мерцедеси и ролсове.

Не се върнаха в „Риджънт“, а спряха едно такси и поискаха да бъдат откарани на летище Кай Так. Разделиха се в залата за заминаващи пътници. Единият се насочи към дългата редица металически клетки за багаж в дъното. Бръкна в джоба си, извади ключ и отвори една от клетките. Вътре имаше три сини пътнически сака, върху които бяха прикрепени етикети на една от известните авиокомпании. Отнесе ги в мъжката тоалетна, където го чакаха придружителите му, всеки заел определена кабинка.

Първият се появи след десетина минути. Другите — в рамките на още четири-пет. Държаха в ръка сините пътнически сакове и това беше единствената им прилика с младите японски богаташи, кацнали в Хонконг само преди половин час. Преди да напуснат летището, те се освободиха от саковете — всеки в различен контейнер за отпадъци.

Двама се изправиха на автобусната спирка и се качиха в машини с противоположни маршрути, третият взе такси. Независимо от факта, че прибегнаха до услугите на различни транспортни средства, крайната точка на пътуването им беше една — пристанището на Абърдийн.

Тцун-Трите клетви не се сдържа и взе ръката на Неон Чоу. Никога не го правеше на публично място, но сега просто беше заслепен от красотата й.

Празнуваха рождения й ден в „Гади“ — един от най-елегантните ресторанти на Азия. В знак на признателност тя беше облякла любимата му рокля, на шията й проблясваше изумрудената огърлица, която наскоро й беше подарил. Не носеше никакви други бижута и това още повече подчертаваше прекрасните качества на камъните.

Трите клетви отдавна не се беше чувствал толкова добре. Всички посетители в ресторанта хвърляха по някой поглед към масата им, привлечени от неотразимата красота на Неон Чоу. Бяха мъже, далеч по-млади от него, но в очите им се четеше завист. Има огньове, които не гаснат с течение на годините, помисли си той. Настроението му не се развали дори от перспективата да яде „пох фаан“ — храна, накълцана, нарязана и разбита на съставните си части, полята със сосове и подправки. Е, след това може би ще има киселини, но Неон Чоу знае как да го излекува. При тази мисъл се усмихна, свещеният му орган помръдна под масата и бавно започна да наедрява.