Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

Голямата стрида изви глава и с отвращение се изплю в ъгъла.

— Стига, не искам да слушам за противните британци! Тяхното време тук изтече!

— Ако наистина стане така, типове като теб ще се окажат на течение — враждебно го изгледа Макена. — Комунистите едва ли ще се церемонят с теб и положително ще ти оскубят ташаците!

Голямата стрида се разсмя, за да прикрие отвращението си от този противен варварин.

— Хич не ми пука за комунистите — отвърна той. — Вече сме им приготвили една-две изненади…

— Банковата корпорация — напомни му Макена. Не изпитваше никакво желание да говори за политика с някакъв необразован китаец.

— Защо се обръщаш към мен?

— Защото имам информация, че някой е отмъкнал купища мангизи оттам и само ти можеш да ми кажеш дали е така — отвърна Макена и допи коняка си.

Голямата стрида се замисли върху думите му.

— Не съм чувал нищо за това — промълви той. — Абсолютно нищо и именно това е интересното… Това означава, че или твоята информация е погрешна, или…

— Или какво? — нетърпеливо го изгледа Макена.

— Или измамата е от такъв мащаб, че цялата информация е под забрана.

— Значи си губя времето с теб…

— Напротив — мазно се усмихна Голямата стрида, макар душата му да кипеше от гняв. Буда, колко го ненавиждам това гадно чуждестранно копеле! Но не мога да го изгоня, защото от неговата информация зависят приходите ми. Защото го използвам така, както типове като него са ни използвали в продължение на десетки години. — Бъди тук утре по същото време. Ще имаш отговор на въпроса си, независимо какъв ще бъде той…

— Хубаво — изръмжа Макена и започна да се надига.

— И още нещо…

— Казвай!

— За тези полицейски акции… — подхвърли Голямата стрида и вътрешно потръпна от огромните размери на мъжа срещу себе си. — Ще ми даваш информация за тях в продължение на шест месеца, без заплащане…

— Глупости! — избухна Макена.

— За човек с твоя ранг това е дреболия — равнодушно го изгледа Голямата стрида. — Довиждане до утре.

Макена преглътна гнева си и кимна с глава. После се завъртя и излезе. Шумът в заведението беше прекалено силен и това му попречи да чуе подигравателния смях на Голямата стрида.

Всеки работен ден от седмицата Джейк отиваше в сградата на „Сойър & синове“, където Андрю Сойър му беше предоставил просторен кабинет на последния етаж, редом със своя. В почивните дни работеше у дома или пък отскачаше до джонката на Тцун-Трите клетви. Джуанът нямаше право на свободно време.

Работата беше много. Трябваше да установи нови системи за комуникация, трябваше да поддържа старите. А те бяха навсякъде — в комунистически Китай, в Сингапур и Бирма, в Банкок и Манила, в Токио и Осака… Всеки ден се установяваха нови контакти, влиянието на „юн-хюн“ растеше. Невидимата мрежа се разширяваше, в нея попадаха както дървообработващи комбинати в Индонезия, така и компютърни предприятия в Япония.

Цялата тази дейност се контролираше от Джуана. Сутрешните и вечерните часове бяха запазени за телефонни и телексни връзки с президенти и високопоставени служители на различни компании, а времето между тях Джейк използваше за обработка и анализ на икономическите им показатели: машини и оборудване, продажби, кредитна политика, положението им на съответните борси.

Дните бяха дълги и натоварени, проблеми възникваха всеки миг. Разрешаването им силно наподобяваше ходовете върху дъската за „уей ки“ и Джейк се справяше отлично, точно според очакванията на баща си. Старият Зи-лин беше предвидил всичко, включително и аналитичните способности на сина си. А той работеше с увлечение, понякога сам се удивляваше на начина, по който преодоляваше проблемите.

Навън се свечеряваше. Джейк приключи с последния за деня телефонен разговор, наметна сакото си и тръгна към асансьора, запазен единствено за него и Андрю Сойър. Въздухът тежеше от влага, но небето беше чисто. Лъчите на залязващото слънце го превръщаха в блестящ аметист, последните етажи на небостъргачите в центъра блестяха като окъпани. На запад се трупаха облаци, скоро щеше да завали.

Джейк усети нещо нередно в момента, в който отвори вратата на ягуара си. Другата кола беше паркирана точно пред входа на небостъргача „Сойър“ и потегли веднага след него. Въпросите моментално се оформиха в съзнанието му, второстепенните неща бяха оставени за по-нататък: Защо ме следят? Кой ръководи операцията? Защо точно сега съм поставен под наблюдение? Съществува ли елемент на случайност? Не, това, последното, е изключено. Джейк не беше от хората, които вярват на случайността.