Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

— Отговорността.

Малката кабина отвърна с ехо на прозрението й, на чувствата, които я вълнуваха. После, хванати ръка за ръка, двамата потънаха в мрака на „да-хей“. Душата на Блис потрепваше от страх и радостно опиянение.

Джейк сънуваше Лан, своята мъртва дъщеря. Често го правеше и никак не беше приятно. Защото неизменно се озоваваше на брега на река Сумчун, мътната вода покриваше краката му почти до коленете. Не ги виждаше, не ги усещаше.

Лан тичаше към него. Имаше тялото на майка си и беше много красива. Вместо униформата в защитен цвят, беше облякла някаква ефирна, подобна на паяжина дреха.

Навлезе във водата, но не потъна. Бягаше по повърхността й с лекотата, с която се стъпва на твърда земя.

— Лан! — извика Джейк. — Лан!

Но от устата му не излезе нито звук. Напрегна се, почувства как се задушава. В същия момент до него се изправи Мариана, втората му жена. Смееше се толкова бурно, че по лицето й се стичаха сълзи.

— Какво правиш? — давеше се тя. — Нима забрави, че си се родил без гласни струни?

Джейк щеше да се разплаче, но Мариана бързо изчезна, оставяйки го насаме с Лан. Тя тичаше с всички сили по повърхността на Сумчун. Видя го и на лицето й се появи усмивка, ръцете й се разтвориха за прегръдка. В същия миг от надупченото й тяло бликна алена кръв. Лицето й се разкриви от ужас, краката й се подхлъзнаха и Лан изведнъж започна да потъва във водата.

Продължавайки да крещи, Джейк направи опит да навлезе в реката. Но изведнъж се оказа, че краката му ги няма, на тяхно място стърчаха грозни дървени чуканчета. Бяха забити дълбоко в дъното, сякаш циментирани.

С върховно усилие на мускулите си той успя да се изтръгне от дъното и се хвърли в реката. Започна да потъва. Нямаше крака, с които да рита, и се насочи към дъното като тежък камък. Ръцете му безсилно висяха отстрани.

Откри я близо до калното дъно, оплетена в тръстика и жилави водорасли. Синкавобяло, тялото й безжизнено се полюшваше от течението. Гъст кичур коса закриваше лицето й. Той изведнъж почувства, че трябва да го махне. Сякаш с този жест щеше да върне живота в безжизненото й тяло. Вдиша ръка и посегна към кичура с върховно усилие на волята. Ето така! Още малко…

После от гърлото му се изтръгна вик на ужас. Пред очите му се хилеше неговото лице! Неговото, неговото!…

Събуди се рязко, тялото му плуваше в студена пот, гърдите му тежко се повдигаха и отпускаха. В стаята се блъскаха непознати звуци.

— Джейк…

Ето го, пак идва!

— Джейк, престани!

Звуците странно се наслагваха един върху друг. Тялото му се разтърси от могъщ спазъм, потта бликна като вода от настръхналите пори на кожата му.

Блис направи опит да го прегърне, но той замахна и я удари. Не я виждаше, не я усещаше до себе си, беше забравил за съществуването й.

Звуците отекнаха дълбоко в съзнанието му, докосвайки някаква тънка, но позната струна в душата му. Към тях се прибави цвят — тъмнокафяв, блестящ, потрепващ в стотици оттенъци… Цветът на кожата й. Богато наситен, красив… Изведнъж отново се появиха дупките, от които бликаше кръв…

Сякаш митични великани пронизваха небето с огромните си копия…

— Джейк, Джейк!

Вкопчени един в друг, те задъхано се бореха. И призраците започнаха да се оттеглят. Бавно и неохотно, като гладни хищници…

Дъщеря му го викаше през широката гладка повърхност на Сумчун:

— Татко, татко!

Куршумите със свистене се забиха в тялото й. Падна в калта, направи опит да се изправи, но отново се повали. Махагоновите дървета експлодираха от попаденията на мините, към небето се издигна окървавен фонтан от каменни отломки.

Това не беше кошмар, това се беше случило в действителност. Преди три години и половина, когато Джейк беше на активна служба в Агенцията. Мисията му беше в пограничните райони между Новите територии на Хонконг и Континентален Китай. Работеше с нелегални престъпни формирования, които прекарваха през границата бегълци от комунистическия режим.

Конкретната задача на екипа под негово ръководство, наречен „дантай“, беше да осигури безпрепятственото прехвърляне на трима известни китайски учени. Тя не можеше да бъде осъществена без помощта на Триадите.

Но нещо се обърка. Вероятно бяха пипнали член на организацията и го бяха накарали да пропее. Екипът на Джейк попадна под ударите на умело поставена засада. Стратегията на врага беше безупречна, веднага си пролича почеркът на майстора на „уей ки“, който командваше групировката на врага. Той се оказа Ничиреншу — убиецът, когото Джейк преследваше от години. Човекът, който уби Лан, дъщерята на Джейк…