Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

Зи-лин ясно помнеше деня, в който го посети майката на Блис. Беше все още бунтовник, криеше се в планинските области на Юнан заедно с войските на Мао. По същото време армията на Чан Кай-шъ беше предприела решително настъпление. Направи каквото можа за нея, но времената бяха тежки. Нахрани я, позволи й да си почине, а после уреда прехвърлянето й в Хонконг при Тцун-Трите клетви, провеждайки сложни преговори с няколко племенни вождове от високите плата Шан в Бирма.

Тънко, но здраво като неземен воал, неговото „ки“ се разпростря над безбрежния, сякаш лакиран океан. Зи-лин беше дълбоко изненадан от продължителността и силата му. Дългогодишната болест очевидно нанасяше поражения единствено върху тялото му, може би именно благодарение на нея беше постигнал невероятната мощ и продължителност на „ки“. Защото физическите болки бяха толкова силни и постоянни, че с течение на времето тон все по-често прибягваше до „ки“ и чудотворната му сила. Радваше се, че може да черпи с пълни шепи от дълбокия кладенец на душевната си енергия, че благодарение на него е силен като двадесетгодишен младеж. Дори и по-силен, тъй като, благодарение на мъдростта, днес беше в състояние да използва „ки“ далеч по-добре от годините на младостта…

Едновременно с това съзнаваше, че болното му тяло се нуждае от външна помощ, за да отприщи енергията на „ки“. Това не беше лесно, тъй като почти всички нервни възли бяха постоянно блокирани от болката и само изключителен майстор на масажите като Блис беше в състояние да ги освободи. А тя наистина вършеше чудеса. Напипваше онези нервни окончания, които все още функционираха нормално, с тяхна помощ освобождаваше от болката най-близките нервни възли, а после преминаваше върху следващите…

— Блис… — прошепна той.

— Тук съм, дядо.

— Оказваш чудотворно влияние върху старите ми кости, наистина ме караш да се чувствам отново млад!…

— Благодаря, дядо — сведе глава тя. — Но ти също ми помагаш. Имаш тяло от гранит, никога няма да умреш!

— О, мила моя… Всичко живо умира, това са законите на природата, такава е и волята на Буда. Да се бориш срещу тези закони, означава да проявяваш егоизъм и алчност… А знаеш какво се е случило на алчния егоист, нали? — старецът въздъхна на нещо свое.

— Не, дядо, не знам.

— Пътувал дълго, изкачвал много планини. Най-сетне се добрал до последния връх, отвъд него се простирала необятна равнина. В нея имало всичко, за което мечтал през живота си. Абсолютно всичко. Дни наред тичал от предмет на предмет, опипвал ги, радвал им се… Вълнението му било толкова силно, че забравил за глада и жаждата си… Но накрая така жадуваните вещи започнали да му стават безразлични, трябвало му нещо, с което да се подкрепи…

— Запрепъвал се из богатата равнина, примамливите вещи вече не го вълнували. Залитал от глад и жажда…

Зи-лин замълча. Блис изчака малко, после нетърпеливо го побутна:

— А после какво станало?

— Изнемогвал, бил на края на силите си. В безкрайната равнина нямало нищо за ядене, нямало дори капчица вода. Небето изпълнило най-горещото желание на живота му — желанието за притежание. Но той искал да има толкова много неща, че в равнината не останало място за най-простото — храна и вода.

— Каква жестока съдба! — потръпна Блис.

— Жестокостта поражда жестокост — тихо отвърна Зи-лин и духът му отново се понесе над блестящия океан. Нещо долу се вълнуваше, „ки“ насочи могъщите си пипала към източника на неизвестната буря.

— За днес приключихме — усмихна се Блис. — Как се чувстваш?

— Прекрасно — отвърна Зи-лин, но в съзнанието му остана спомен от бурята, която беше открил. — Готова ли си за ново пътешествие в света на „да-хей“? — имаше предвид величествената пустота, от която се ражда духовната сила на човека.

— Да — кимна Блис. — Но нищо не разбирам.

— Котката не разбира защо пада на крака, когато скочи отвисоко. Птицата не разбира защо може да лети. Тя просто търси въздуха и иска да се слее с него. Същото е и с теб — протегна ръка Зи-лин. — Нима допускаш, че някой друг може да наруши величието на „да-хей“? Ела, дай ми очите и душата си… Не се страхуваш, нали?

— Не.

— Нямам предвид „да-хей“, а това, за което няма обяснение…

— Обучавана съм да бъда безстрашна.

— Но въпреки това се страхуваш…

Тя сведе глава и тихо прошепна:

— Да…

— Тогава трябва да знаеш защо се страхуваш… — Зи-лин я изчака да го погледне и тихо добави: — Защото това, за което няма обяснение, е безгранично…