Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

После й даде вода, хладната течност се разля по брадичката й. Тя се засрами, усетила нежното докосване на мека кърпа върху лицето си. Той нежно я целуна по бузата, душата й се стопли. А след това заспа…

Събуди се от силен глад. Полковник Ху беше там и започна да я храни. Тя направи опит да се справи сама, но сякаш беше забравила как се борави с пръчиците. Понечи да яде направо с ръце, но той я спря.

Поднасяше й храната с пръчиците, бавно и внимателно като на урок. Скоро тя беше в състояние да копира движенията му.

През цялото време не каза нито дума, но разбираше всичко, което й говореше полковник Ху. Сякаш заедно със способността да използва пръчиците беше забравила и как се говори…

Тази способност се възстанови отново благодарение на полковник Ху, който продължаваше да бъде търпелив и безкрайно внимателен. Ки-лин никога не беше срещала по-внимателен човек от него, в душата й разцъфна обич към този мъж.

Имаше и проблясъци, разбира се. Картини от „предишния“ живот — ярки и плашещи… От живота преди прераждането чрез болката. Тогава тя потръпваше от желание да говори, да обясни на полковник Ху истинското състояние на нещата, да го помоли да спре с лъжите…

Но не успяваше. Мракът неизменно я обвиваше с плътното си наметало и тя ставаше напълно безпомощна. Защото я нямаше дори болката, която прегръщаше като последна закрила. Оставаше единствено черната празнота, от която се беше родила…

Когато това се случи за пръв път, Ки-лин поклати глава и промърмори:

— Не, не може да бъде! Аз вече се преродих…

Но от гърлото й излетяха само някакви нечленоразделни звуци, устата й се запълни с неизвестна течност.

Беше в състояние да издържи всякаква болка, защото отдавна беше престанала да се страхува от нея и се бе научила да я превръща в свой съюзник и другар. Като някакъв тайнствен алхимик тя беше в състояние да превръща агонията в светлина — топла, сигурна, всеобхватна.

Впоследствие предпочиташе да държи устата си затворена. Това може би я спаси от удавяне, но беше безсилно пред агонията, пред ужасното завръщане в безбрежната пустота. Имаше чувството, че умира бавно и постепенно, в продължение на цяла вечност. Не, дори по-лошо — че не умира, но и не живее…

Научи се да крие тези изблици на „оцветени спомени“ — термин, появил се неизвестно как в сгърченото й съзнание. Особено от полковник Ху, който следеше състоянието й с безгранично търпение. Постепенно ги изхвърли от главата си, появата им стана епизодична, после изчезнаха…

И когато полковник Ху я запозна с новата задача, Ки-лин вече не си спомняше нищо, в съзнанието й съществуваше единствено животът, който беше водила тук, в предградията на Пекин…

Носеше се над блестящ океан. Освободен от болката, духът му волно се рееше над азиатския континент и синия простор на Южнокитайско море. Топлите слънчеви лъчи галеха тялото му, очите му следяха играта на делфините, които следваха тежките танкери. В друг район на безбрежната шир видя стадо китове, които изхвърляха пенести струи над главите си и се стрелваха надолу, към теменужените дълбини. Женските загрижено побутваха пред себе си малките, мъжкарите пляскаха с опашки и издаваха призивни тръбни звуци…

— Отпусна ли се, дядо? — попита Блис. Навън се свечеряваше, вече два часа масажираше тялото му.

— Много — отвори очи Зи-лин. — Болката от вчера изчезна, а днес почти не се появи… Ръцете ти вършат истински чудеса върху старото ми тяло!

Потъна в топлите вълни на спокойствието и с удоволствие вкуси от временната си победа над болестта. Единствено Блис ме нарича „дядо“, въздъхна в себе си той. За всички останали, дори за сина си, аз съм Джиан. Може би Лан, мъртвата дъщеря на Джейк, също би го наричала „дядо“…

Бавно потъна в могъщото си „ки“, престана да усеща пръстите на Блис. Пред очите му изплуваха други, далеч по-монументални картини, проблемите на немощното му тяло отстъпиха на заден план.

Върна се към настоящето бавно, с цената на огромни усилия. Аз съм Джиан, замаяно си помисли той. През целия си живот съм се поддържал на висотата, която изисква този пост. Затова нямам право да съжалявам относно последиците.

Но въпреки това го правя. Да, правя го! Защото бях лишен от живота на нормален човек, нямах дом, нямах семейство… Пожертвах най-скъпото, обърнах гръб на традициите, които са ни направили велик народ. С една-единствена цел — да осигуря светло бъдеще на Китай.

Ние трябва да тачим своите традиции, в противен случай няма да оцелеем. Но аз не ги познавам, нямам какво да предам в наследство на Джейк. Защото съм сам, безнадеждно увиснал между два свята. Аз съм поданик на Средното царство, душата ми е пълна с предразсъдъци. И затова съм принуден да обърна гръб на всичко, което е свързано с тях. Първият Джиан — създателят на фантастичните градини в родния Су-чоу, търпеливо ме учеше на притворството, с чиято помощ се изгражда новият свят. Наставниците в шанхайския колеж ме считаха за странен, бунтовен младеж с недопустими възгледи. Никога не мога да се отплатя на Джиана за това, на което ме научи. И съм благодарен на Буда, че Блис — неговата внучка, е тук, в Хонконг, при мен…