Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

Но Као Белоокия беше предвидил тази реакция и тялото му изведнъж се оказа залепено за Макена. Острият като бръснач ръб на ножа опря в гърлото на австралиеца.

— Много неразумно от ваша страна, господин Макена — просъска той. Само желязната дисциплина го спря да не пререже гърлото на противния „чуждестранен дявол“. — В участъка може и да сте силен, но тук сте кръгла нула. Нищо не ми пречи да ви превърна в къс воняща мърша и да ви хвърля на плъховете! За тях това ще бъде истински пир, господин Макена. Добре запомнете това!

Яростта на Макена бликна на повърхността, главата му се разтърси. Но едновременно с това ясно усети натиска на острието върху адамовата си ябълка. „Ти ще се превърнеш в мърша, приятелче, безгласно се закани той. Никой не може да ме заплашва по този начин. Никой!“ От устата му се изтръгна животинско ръмжене.

В следващия миг ножът изчезна, всичко изглеждаше напълно нормално.

— Като първа услуга ще поискам да потвърдите един слух — каза спокойно Као Белоокия, сякаш нищо особено не беше се случило. — Чух, че в Банковата корпорация „Саут-ейша“ стана нещо… Там влагам парите си и сам разбирате моята загриженост…

— Това си е ваш проблем — ухили се Макена. После замълча и започна да разсъждава. „Може би този грозник ми дава възможност да се освободя от шантажите на Чудесния Сун, прецени той. Защото Сун е един от акционерите на банката и ще ми бъде много приятно да го видя притиснат до стената.“ — Добре — промърмори гласно той, най-сетне успял да потисне яростта си. — Ще видя какво мога да направя…

— Трябва да го направите бързо, господин Макена — изгледа го продължително Као. — А сега си вървете у дома. Прегърнете младия си приятел и спете спокойно. След време, ако се представите както трябва, може би ще ви дам оръжието, с чиято помощ ще се освободите завинаги от Чудесния Сун…

Мрак. Някъде дълбоко сред него проблясваха ослепителни светкавици. Как е възможно това? Да, възможно е… Защото светкавиците не осветяваха абсолютно нищо.

Болка.

Деликатна и изтънчена болка, проникваща до всяка клетка на съзнанието. Висеше в центъра на Вселената и бавно се въртеше — тежка и осезаема, притежаваща почти физически качества. Докосваше оголените нерви, разкъсваше тялото й… Болка, която никога няма да спре…

Но в един момент се случи точно това. Болката изчезна.

По нареждане на полковник Ху Ксюжин.

Гласът му проникна през бученето, което съпътстваше болката в главата на Ки-лин. Тя вече беше изгубила чувство за хода на времето и не знаеше колко дълго продължават изтезанията — ден или седмица, месец или век… Преди болката, когато беше здрава и свободна, тя имаше изострено чувство за хода на времето, отчиташе всяка секунда… Никога не използваше будилник, никога не поглеждаше часовника преди среща, но въпреки това беше точна.

Времето. Болката го консумираше изцяло — алчно и ненаситно. Но на негово място не идваше така желаната празнота. Защото тя би означавала и отсъствие на болка. Ки-лин разполагаше изцяло с нея — острата и ослепителна като самотен слънчев лъч болка. И затова я превърна в свой другар, в своя утеха…

До появата на полковник Ху.

Полковник Ху прекрати болката. Това стана толкова внезапно, че Ки-лин го намрази. Беше свикнала с ослепителния лъч, почувства се ограбена от последното нещо, което притежава. Изпита чувство на празнота, на безмълвен гняв. Някога можеше да държи болката в себе си, това и позволяваше да се чувства жива, да чува ударите на сърцето си, да усеща движението на дробовете си.

Но когато болката изчезна, тя изгуби сигурността си. За известно време беше убедена, че е мъртва. Не усещаше нищо, не виждаше и не чуваше, обонянието и вкусът се стопиха. Защо? Какъв нов капан й залага съдбата? Нима това е следващото завъртане на великото Колело на живота?

После полковник Ху я извади от празнотата. А тя остана с чувството, че присъства на второто си раждане. В буквалния смисъл на думата. Обзе я огромно чувство на благодарност.

Той й показа светлината. Истинската светлина — ярка и наситена с цветове. Тя беше толкова щастлива, че неволно посегна да я докосне.

Слухът й се върна, в ушите й се разнесоха шепотът на ветреца в листата на дърветата, птичата песен, мекият тропот на дъжда. Разплака се от радост.

Полковник Ху каза, че това са сълзите на пречистването. Първите думи, които проникнаха до съзнанието й. Тя взе ръката му и потръпна от докосването на мазолестата длан.