Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

— Естествено — вдигна глава и го погледна Зи-лин. — А ако безпокойството й е достатъчно силно, то неминуемо ще се прехвърли и върху Олег Малюта. А той ще направи само едно — ще заповяда излитането на бомбардировачите „Бекфайър“!

— Отпуснаха ли те болките, Джиан? — попита Блис.

Зи-лин бавно отвори очи. Освободено от непрекъснатия натиск на болката, съзнанието му се рееше надалеч. Потъна дълбоко в „да-хей“ — Великата тъмна пустота, същността на живота. Гласът на Блис бавно го изтръгна от унеса.

— Да — дрезгаво отвърна той. — Правиш истински чудеса с мен, дете мое. Ненапразно брат ми те нарича „скъпоценен камък“. — Размърда се и добави: — Хиляди благодарности!

— Помогнах ти да прогониш болката и това е всичко — прошепна тя, доволна да чуе от устата му името, с което я наричаше баща й. — Нищо повече!

— Напротив — отвърна той и блестящите му очи потънаха в нейните. — Ти ми даде част от себе си, дете мое. Знай едно: тялото ти е само част от това, което можеш да предложиш на другите. Една съвсем малка част, независимо от факта, че то може да доставя и получава огромна доза удоволствие. Но удоволствието е мимолетно и бързо се забравя. Остава духът, подхранван от твоето уникално излъчване, от силата на твоето „ки“. И това ще те прави желана от всички…

Блис коленичи до рогозката и скръсти ръце в скута си.

— Познаваш ли „да-хей“? — попита Джианът.

— Не, кръстник, не го познавам…

— Докосни пръстите ми с върховете на своите — прошепна той. Гласът му беше тих и гальовен, като морските вълни, които люлееха корпуса на кораба. — А сега ме погледни в очите!

— Какво трябва да видя в тях? — попита тя.

— Нищо — отвърна той. — Абсолютно нищо.

Блис беше уверена, че устата му изобщо не се отвори.

В стаята нахлу мрак, който нямаше нищо общо с настъпването на нощта, не беше и сянка. Тя изведнъж усети, че от него се излъчва светлина, умът й се обърка. Не можеше да разбере как мракът може да бъде източник на светлина.

В зениците на Зи-лин се появи непозната искра. Тя я гледаше като омагьосана, безпомощна да разгадае тайнствената й сила. Мракът настъпваше, вътрешността на кабината се разтопи и изчезна в него.

После Блис долови призивния глас на Живота…

Горе на палубата Джейк каза:

— Разполагам с десет хиляди нишки, от които трябва да изплета едно здраво въже…

— Такава е работата на Джуана — кимна Тцун-Трите клетви и внимателно го погледна.

Джейк улови особения оттенък в гласа на чичо си и в главата му звънна предупредителен сигнал.

— Ти не одобряваш избора на баща ми за негов наследник, нали? — попита той.

— О, не. Нищо подобно. Просто не виждам как ще оцелее „юн-хюн“ без присъствието на Джиана. Не искам да те обидя, племеннико, обичам те като собствен син. Но Джианът е осемдесетгодишен и има огромен опит. „Юн-хюн“ е негово творение, обмислял го е над петдесет години. Мисълта, че можем да го изгубим сега, в най-решаващия момент, ме кара да потръпвам от ужас…

Денят бавно гаснеше, въздухът беше абсолютно неподвижен. Джейк отмести поглед към Неон Чоу, която безгрижно си бъбреше с втората дъщеря на Тцун.

— Ще останеш ли за вечеря, Джуан?

— За съжаление не мога, чака ме много работа — отвърна Джейк и направи опит да се усмихне с вдървено лице. Събитията се развиваха с главоломна скорост, той изпитваше отчаяна нужда да се посъветва с някого за избора на съответната стратегия. Този някой можеше да бъде Тцун-Трите клетви, можеше да бъде и Блис… Но той знаеше, че сам трябва да взема решения, че това е част от задълженията му на Джуан. Нямаше право да се доверява на никого. Сърцето му се сви от мъка, защото едва сега си даде сметка колко му коства да държи Блис на разстояние. Част от него искаше да споделя всичко с нея, да й докаже обичта си. Но друга част — тази, която го притискаше към задълженията на Джуан — си даваше сметка с каква експлозивна сила е заредена информацията на негово разположение. Предупреждаваше, че споделянето й с друг човек означава смъртна опасност за него… Врагът беше близо, беше прекалено добре маскиран в средите на Вътрешния кръг. Въпреки това душата му изстина при мисълта за това, което предстоеше. Блис се беше превърнала в неделима част от живота му, той не можеше да си го представи без нея…

От изток се появи претоварена джонка, червеното й платно проблесна като пламък, осветено за миг от лъчите на залязващото слънце.

Джейк се облегна на парапета. Ръкавите му бяха навити, Тцун-Трите клетви с уважение погледна могъщите мускули на ръцете му. Ръбовете на дланите му бяха покрити с дебел мазолест слой, жълт като стара слонова кост.