Елизабет Лоуел - Зовът на сърцето

— Ако ти сложа качулка, ще стоиш ли там, където ти е мястото? — попита тя тихо.

— Може да стане, но само ако Ют е насочил пушка срещу мен.

Тя го погледна в очите. Ъгълчетата им не бяха присвити, което й подсказваше, че не се шегува. Въздъхна.

— Конър ти направи патерица — каза тя след малко. — Ще ти я донеса.

— Донеси ми и дрехите.

— Не.

Устните на Кейс се изпънаха. Погледна решителното й лице. И както често се случваше напоследък, потъна в загадъчния цвят на очите й — сиво с проблясващи сини сенки, сребрист огън или пък тъмни като буреносен облак, в зависимост от настроението й.

— Искаш да се разхождам пред теб гол — каза той равно. — Тогава нека бъде така.

Но гласът му не беше толкова строг, колкото му се искаше да бъде. Мисълта да бъде гол с тази остроумна, смела малка вдовица му допадаше твърде много.

— Ти не си гол — сряза го тя.

— Сигурна ли си? — провлече Кейс. — Може би е по-добре да погледнеш по-надолу.

Бузите на Сара порозовяха, но тя не свали поглед от очите му.

— Цялата работа е в това — каза тя закачливо, — че все още си твърде слаб, за да подскачаш наоколо, независимо дали си гол, или облечен като лорд на Великден.

— Цялата работа е в това, красива вдовичке, че няма да си в безопасност, докато аз съм тук.

— Не съм красива и няма да съм в по-голяма безопасност, когато си тръгнеш.

— Чух какво каза Аб Калпепър. Той дойде в ранчото „Лост Ривър“ заради мен, а не заради теб.

— Не си чул всичко — каза тя рязко. — Каза също, че ще кастрира Конър.

Кейс си пое бързо въздух.

— Боже Господи! Защо?

— Не знам, но мога да предположа.

— Слушам те — каза Кейс.

— Брат ми е… импулсивен.

Кейс чакаше.

— Мисля, че Конър е ходил в лагера им в Спринг Кениън, сложил е солта им при захарта, размесил е зобта с фасула и е пуснал конете им, за да прикрие следите си.

— Щеше да е много по-добре, ако беше прерязал няколко гърла, след като така и така е бил там.

Сара се задъха.

— Не! Не искам Конър да живее по този начин!

— В такъв случай си му избрала неподходящо място за живеене.

— Точно затова смятам да го изпратя на Изток, за да учи.

Без да казва нищо, Кейс огледа стаята. Оскъдната мебелировка и глиненият под подсказваха, че парите в ранчото „Лост Ривър“ не са в излишък.

— Конър вече е достатъчно голям — обади се след малко той. — Може би ще иска да каже нещо по въпроса къде ще ходи или къде няма да ходи.

— Светът не се състои само от една река и от пустиня от червени скали. — Гласът й беше глух.

— Това твое мнение ли е, или на брат ти?

— Ранчото „Лост Ривър“ е всичко, което желая. Животът тук ме удовлетворява.

Решителността в гласа й беше изписана и на лицето й. Очите й горяха със сребрист блясък.

— Но с Конър е различно — продължи яростно тя. — Той може да стане лекар, адвокат или учител. Може да пътува и да се среща с влиятелни личности. От него може да излезе нещо!

— А той това ли иска?

— Как може Конър да знае какво иска? — отговори тя с нарастващ гняв. — Всичко, което той познава, е този малък каньон. Ако види какво представлява останалият свят и реши, че иска да се върне тук — добре. Но ако ми помогне Бог, брат ми ще има възможност да види света.

Сара все още поддържаше Кейс и той усети вибрациите на тялото й. Беше като изпъната струна. А силно изпънатите струни обикновено се късат.

— По-спокойно, малката — промълви той и я обърна към себе си. — Тези десет дни са ти се отразили зле.

— Остави тези десет дни! Просто искам… просто…

Тя скри лице в гърдите му. С нежност, учудваща за толкова силен мъж, той погали косата и гърба й, успокоявайки я.

Тя постепенно се отпусна.

— На колко години беше, когато умряха родителите ти? — попита той тихо.

— На тринайсет.

Кейс затвори очи. Беше виждал малки момичета, останали без родители по време на войната. Някои — тези, които имаха късмет — отиваха при роднини, които да се погрижат за тях. Други оцеляваха както могат — борейки се с бездомните кучета за къшей хляб. Много от тях умираха.

Съмняваше се, че Сара и брат й са били от щастливците, които имаха роднини.

— А Конър на колко години беше?

— На девет.

— Той ли беше най-малкият в семейството?

— И най-разглезен, нали?

— Той не е разглезен — веднага отговори тя.

— Ха! Притежава усмивка, която може да излъже и сатаната, камо ли една грижовна сестра.

Сара вдигна очи и срещна погледа на Кейс. Въпреки че беше пребледняла, в очите й нямаше сълзи.