Елизабет Лоуел - Зовът на сърцето

Кейс — един мъж, който не искаше нищо от нея.

Той беше като дивите създания, които не искаха да бъдат нейни пленници, дори и докато оздравеят.

Но такава е природата на ястребите. Кейс не винаги е бил такъв.

Какво го е накарало да отхвърли любовта?

Но не зададе въпроса си гласно. Нямаше смисъл. От това само щеше да го заболи.

— Ти ми вярваш — каза той.

Това не беше въпрос. Беше прочел отговора в очите й, беше усетил внезапната вцепененост на тялото й, сякаш сърцето й бе спряло да бие.

— Вярвам ти — прошепна Сара.

Той кимна.

— Добре. Не искам помежду ни да стои заблуда.

— Какво значение има? — попита тя, а в гласа й се усещаха слаби нотки на гняв. — Ти си просто още едно диво създание, дошло в дома ми ранено, и което ще го напусне веднага щом може.

— Ют не те е напуснал.

— Звучи така, сякаш това те притеснява.

— Би трябвало. Оздравяването е като някаква… магия.

Сара се вгледа в очите на Кейс, които сега бяха придобили цвета на пролетна трева. Но за него никога нямаше да настъпи пролет.

Защото той не искаше.

Той отричаше живота по начин, по който повечето хора отричаха смъртта.

Усмивката й беше болезнена колкото мислите й.

— Не позволявай на тези мисли да те притесняват — каза тя. — Аз не съм някоя вещица, която клеми над гърнето с магиите си. Аз съм просто една вдовица, която се е научила как да лекува рани.

Напрежението от лицето му изчезна. Много малко хора биха го забелязали. Още по-малко биха се досетили, че това е неговият начин да се усмихва.

— Нямаш гърне, а? — попита той.

— Никакво.

— Огромна тежест ми падна от плещите.

С неудоволствие, което не показа, той спря да милва косата й и отново започна да обикаля стаята. Тя тръгна с него, служейки му за опора. Той се поколеба, но прие помощта й.

— Но имай предвид, че не отговарям за лапите на Лола — каза Сара преднамерено безгрижно. — Кой знае какво слага в тях.

— Голямата Лола — Кейс поклати глава. — Как така тази стара ку… — ъъъ жена се озова при теб?

— Дойде някъде около месец след като открих Ют почти мъртъв при „Пръстите на зората“.

— Никога не съм чувал за тях.

Сара сви рамене.

— Защото ги няма по картите. Аз ги кръстих така. Тук има толкова много каменни образувания, че трябваше да им давам някакви имена, за да знам къде съм търсила съкровището и къде не съм.

Кейс тромаво се движеше из стаята, полагайки усилия да слуша онова, което му говореше Сара. Така поне малко отвличаше вниманието си от познатото усещане, което пулсираше във вените му.

— Мисля, че трябва вече да спреш — каза тя. — Изглеждаш измъчен.

Той само поклати глава. Това, което го измъчваше, не беше болка, а желание.

Дясната й ръка обвиваше кръста му. Пръстите й стискаха голата му плът над парчето плат. Цялата дясна половина на тялото й — гърдата, хълбокът и бедрото й — се притискаха към него при всяка следваща стъпка.

Всяко движение на тялото му напомняше на Кейс за учудващо меките женски форми, скрити под грубото облекло на Сара.

Дали го прави нарочно?

Един бърз поглед към лицето й му даде да разбере, че тя няма и представа как му действа близостта й. Доста е наивна за вдовица.

Или може би наистина мисли това, което казва. Има нужда от по-голям брат, а не от любовник.

— Внимавай — обади се тя.

— Как е разбрала Лола, че Ют е тук? — попита Кейс, решен да отвлича вниманието си с други неща.

— Слуховете за смъртта му са я довели до тук. И после разбрала, че не е мъртъв. И така остана при мен.

— Защото Ют остана?

Сара кимна. Разпуснатата й коса се плъзна по голата му кожа като нежна милувка. Дишането му се учести.

— Знаеш ли с какво е известен Ют? — промърмори той.

— Мога да се досетя. Вероятността да е бил монах е много малка.

— Би могла да отнесеш информацията, която знаеш за него, на шерифа.

— Ти преследваш ли го? — попита тя рязко.

— И защо да го правя?

— Заради наградата за главата му.

— Ти това ли си мислиш? — попита той студено. — Че преследвам награди.

— Ако става въпрос за наградата за Ют — не, не мисля така.

Кейс изръмжа.

— И това можеш да кажеш на шерифа.

— Но за главите на Калпепърови също са обявени награди.

— Тях ги избивам безплатно.

— Защо?

Той не отговори. Тя не попита отново.

Безмълвно направиха още няколко обиколки на стаята. Кожата му под ръката й беше гореща.

— Не смяташ ли, че вече е време да си починеш? — попита тя с тревога в гласа — Започваш да прегряваш.