Елизабет Лоуел - Зовът на сърцето

Топлите ръце и нежните думи галеха Кейс. Той се унасяше все повече и повече, и изпитваше доверие, което би го учудило, ако беше в състояние да го забележи.

Но не го забелязваше. Беше така омаян от нежните грижи на Сара, както всяко друго създание, което беше попадало в ръцете й.

Одеялото се плъзна надолу към хълбоците му и това го разтревожи. Издаде лек звук на протест и дясната му ръка помръдна леко, сякаш се опитваше отново да дръпне завивката на предишното й място.

— Шшт — обади се Сара — Всичко е наред, Кейс. Просто махам мръсотията от теб. После ще те оставя на мира.

Ръката му се отпусна и той въздъхна дълбоко.

— Точно така — продължи тя, — така е добре. Продължавай да спиш, за да оздравееш и да полетиш отново. Макар че всъщност няма да летиш, нали? Просто ще яхнеш Крикет и ще си отидеш…

Кейс отново се понесе към онова място, което не беше нито сън, нито реалност.

— Калпепър… промъква се… отзад…

Кейс не знаеше, че е изрекъл тези думи на глас, докато Сара не му отговори.

— Ти си в безопасност в ранчото „Лост Ривър“ — мълвеше тя. — Ти си в безопасност при мен. Спи, Кейс. Няма да позволя на никого да ти стори зло.

Той смътно си спомни, че беше чувал тези думи и преди, когато треската и болката го бяха сграбчили толкова здраво, че той си мислеше, че само смъртта ще сложи край на мъките му.

В безопасност в ранчото „Лост Ривър“. Спи, Кейс.

Ти си в безопасност при мен.

Започна да диша по-дълбоко и по-бавно. Отпусна се въпреки сексуалното си желание и се остави на съня с аромат на рози.

Не реагира, когато усети, че платът около слабините му се разхлабва. Не го интересуваше нищо друго, освен че това трябва да продължи. Спокоен, възбуден, почти заспал, но въпреки това съвсем в съзнание, той усещаше само влажната кърпа, която се плъзгаше по тялото му. Остави се на удоволствието, защото в момента имаше нужда от него, почти толкова, колкото имаше нужда да диша.

Удоволствието го гъделичкаше, пулсираше като ударите на сърцето му.

С въздишка, която беше почти като стон, Кейс заспа.

— Какво си мислиш, че правиш? — попита Сара, влизайки в къщата.

— А ти как мислиш? — беше резкият отговор на Кейс.

Вратата зад нея се затвори с трясък и скри ярките лъчи на зимното слънце.

— Оттук — каза тя — изглежда, сякаш някакъв ненормален глупак подскача на един крак, използвайки пушка за патерица и куршум за мозък.

— За пушката си права.

Въпреки раздразнението си, Сара се усмихна. Остроумието на Кейс непрекъснато я забавляваше.

Не че Конър не беше остроумен, но с Кейс не беше същото. Малкият й брат просто не беше толкова нахален.

А Кейс беше съвсем различен.

С присвити очи тя отбеляза, че той има напредък. Първия път, когато го намери да подскача из стаята съвсем облечен, тя скри дрехите му веднага щом той заспа.

Но ако смяташе, че платът около слабините на Кейс е достатъчна причина, за да го задържи в леглото, грешеше. Доказателството беше пред очите й.

— Защо бързаш толкова? — попита тя спокойно, опитвайки друг подход.

— Десетте дни лежане по гръб ме превърнаха в безпомощно котенце.

Сара огледа мускулестото му тяло и се изсмя високо.

— Котенце? Кейс, дори и лъвчетата не са силни колкото теб.

Единственият отговор беше сподавено проклятие.

— Би ли повторил? — обади се тя невинно.

— Бих, но ти не би искала да го чуеш.

Прикладът на пушката се подхлъзна. Той се олюля и сигурно щеше да падне, ако тя не бе скочила към него, предлагайки рамото си за опора.

— По-полека — обади се тя.

— Запази този сладък гласец за ястреба си. Той е достатъчно сляп, за да ти вярва.

— В момента е с качулка.

— Точно това казах — сляп.

Тя му се усмихна.

Той не отвърна на усмивката й.

Тя не се изненада, не се и разтревожи. Вече беше разбрала, че той не се усмихва и не се смее, въпреки че имаше чувство за хумор, което очевидно беше резултат от живот със забавно, любящо семейство.

В началото мислеше, че болката не му позволявала се смее, но в процеса на оздравяването му разбра, че причината за непрекъснатото му мрачно настроение няма нищо общо с раните му.

Не знаеше какво се е случило. Предполагаше, че има нещо общо с имената, които повтаряше по време на треската си — Емили и Тед, Белинда и Хънтър.

Но най-вече Емили. Кейс викаше името й с ярост, мъка и отчаяние, които разкъсваха сърцето на Сара.

Тя самата много добре знаеше какво означава да изгубиш всичко, дати отнемат топлотата и любовта, да останеш нещастен и самотен, само с едно дете, което разчита на теб, за да оцелее.