Елизабет Лоуел - Зовът на сърцето

Тя изтича през стаята и коленичи до него Ръцете й обхождаха гърба и краката му, проверявайки раните.

Нежното й докосване го опари като огън. От гърло то му излезе една сподавена ругатня. Той надигна глава и впери блестящите си сиво-зелени очи в нея.

— Добре ли си? — прошепна Сара.

— Не.

Тя възкликна уплашено и погали гърба му, сякаш беше изплашен ястреб.

— Къде те боли? — попита бързо тя. — На гърба ти няма нищо. Обърни се, за да те погледна и отпред.

Мисълта за нежните, бързи пръсти на Сара, които обхождат тялото му, отново предизвика чувствена реакция у него.

— Не ме изкушавай! — бяха единствените му думи.

— Какво?

Той каза нещо грубо през зъби. Докосването й беше превърнало страха, който изпита за нея, когато Калпепърови се приближиха, в страстно желание.

— Нищо не се е случило, като изключим това, че не улучих онзи кучи син.

— Кой?

— Парнел, ако се съди по това което извика Аб. Проклятие!

— Къде беше той?

— Виждаш ли онази камара камъни?

Сара се наведе и надникна през широката цепнатина. Единствената камара камъни, която виждаше, беше на повече от сто метра от колибата. Тя погледна към револвера на Кейс.

— Боже Господи! — възкликна тя. — Разбира се, че не си го улучил. Това е само един револвер.

— И той е точно това, от което имах нужда.

Тя понечи да спори, но изражението в очите му я накара да промени намерението си. Вместо това каза:

— Да ти помогна да се върнеш в леглото.

— Ти се върни да наблюдаваш онези Калпепърови. Аз съм си добре и тук.

— Лола ги наблюдава, Ют ги следи, а Конър се спотайва в сенките, за да ни уведоми, ако се появи още някой.

Кейс отново погледна през цепнатината. Отвън нямаше никакво движение. Дори птица не прехвръкваше.

— Предполагам, че сте правили това и друг път — обади се най-накрая той.

— Ют смята, че е по-добре да обмисляш предварително нещата, отколкото да умреш, съжалявайки, че не си го направил.

Кейс кимна.

— Сякаш това са думи на Хънтър.

— Хънтър?

— Брат ми. Той беше полковник, когато Югът беше пълен с униформи и глупаци, готови да ги облекат. Не че брат ми беше глупак. Аз бях единственият глупак в семейството.

— Съмнявам се.

— Аз не.

Глухият му глас предизвика неочаквана болка в гърдите на Сара. Без да се усеща, тя погали нежно гърба му.

— Ще ти помогна да се върнеш в леглото — каза тя след известно време.

— Мога да се върна и сам.

— Но ти си ранен!

Кейс почувства топлата й ръка на гърба си и едва се въздържа да не й закрещи. Или да я сграбчи.

— Кейс?

— Ако не престанеш да се отнасяш с мен като с някое разглезено коте — каза той равно, — ще те сграбча и ще ти покажа колко здрав се чувствам в момента.

— Разглезено коте? — Тя се засмя. — Приличаш повече на пума, отколкото на домашна котка.

Той се повлече на здравата си лява страна към леглото. Но острата болка, която изпита, го накара да спре веднага.

„Е, това би трябвало да ме излекува“ — помисли си той.

Със сурова решителност, изписана на лицето, и без да обръща внимание на възраженията на Сара, той запълзя по пода.

— Ето — каза той, когато се добра до леглото. — Доволна ли си?

Тя погледна пепелявата му кожа, потта на челото му и очите, в които личеше колко много го боли.

— Можеш да учиш на инат мулетата на Калпепърови — каза тя гневно.

— Без съмнение.

— Нима ти доставя удоволствие да ми създаваш допълнителна работа?

Той премига.

— Моля?

— Погледни се само колко си се изцапал! Ще трябва да те къпя.

Кейс щеше да спори, но беше много изтощен. Изненада се от собствената си слабост.

— Много съм… изморен.

— Аз не съм. Ще те изкъпя, преди да си се усетил.

Той се опита да й се противопостави, но се чувстваше толкова замаян. Думите, които успя да промълви, бяха само безсмислен шепот.

Сара видя как клепачите му затрептяха и най-накрая се затвориха. Тя въздъхна с облекчение. Дори и толкова изтощен от болката, тя се съмняваше, че би могла да се пребори с него и да направи това, което той не искаше.

— Голям инат си — промълви тя.

Очите му останаха затворени. Тя забеляза, че гъстите му, тъмни мигли леко се извиват в краищата и му придават странно уязвим вид.

— Мигли, на които всяко момиче би завидяло — каза тя тихо, — а Господ е дарил с тях един толкова силен мъж.

Той не направи нищо, от което да проличи, че я чува.

— Благодаря ти, Кейс, който и да си, откъдето и да идваш — продължи Сара тихо.

Той не помръдна.