Елизабет Лоуел - Зовът на сърцето

— А армията?

— О, те могат да получат съобщение и да дойдат насам, но няма да успеят да го направят достатъчно бързо. Войниците и без това са доста заети с червенокожите.

— Е — каза Сара и изтръска една превръзка, — тогава ще трябва да се справим сами. И аз ще започна да дежуря на пост заедно с вас.

— Не.

— Защо не?

— Ти не би застреляла никого — отговори Лола.

— Нито пък Конър.

Лола вдигна глава и погледна младата жена с присвити очи.

— Ти не познаваш това момче добре. Той би направил всичко, за да те предпази.

— Аз бих направила същото за него.

Лола се усмихна изненадващо нежно.

— Знам, по дяволите. Нали си се продала на онзи луд старец заради брат си.

— Тихо! — Сара бързо се огледа наоколо. — Никога не казвай нещо такова пред Конър!

— Нима мислиш, че той вече не го е разбрал? — попита Лола със саркастична нотка в гласа.

— Не е необходимо да говорим за това.

Лола въздъхна и кръстоса пълните си ръце на гърдите. Въпреки че беше много едра жена, тя не беше дебела. Както винаги, на дясното й бедро имаше револвер.

— Приказките няма да променят това, което вече е станало, нито пък сегашното ни положение. Аз, Конър и Ют вече говорихме за това. Ти ще стоиш тук, а ние ще се редуваме да наблюдаваме.

— Но това е смешно!

— Не, не е. Ти си твърде мекосърдечна, за да застреляш някого из засада. Дори и да е Калпепър. Сигурна съм, че ще се разтрепериш и няма да натиснеш спусъка.

— Аз…

Дълго пронизително изсвирване откъм скалата над ранчото прекъсна спора им.

Двете жени едновременно се обърнаха и се втурнаха към пушките, подпрени на къщата.

Три по-къси изсвирвания последваха първото.

— Идват само трима мъже — каза Сара и грабна пушката си.

— Това означава, че искат да преговарят.

Лола преметна каишката на пушката през лявото си рамо. После взе още една и зареди и двете цеви. Револверът й беше в кобура й.

Гледайки я, Сара си представи как Ют и Голямата Лола са ограбвали банки.

— И защо бандитите ще си губят времето в преговори? — попита тя.

— Ти не би ли предпочела първо да огледаш, преди да атакуваш? — отвърна Лола.

— Не мисля, че Муди е толкова умен.

— Не е. Но Аб Калпепър е умен колкото ракун и два пъти по-хитър.

Тихо изсвирване от дърветата до поточето им даде да разберат, че Конър е на мястото си и прикрива фланга им.

— Ют ще слезе от скалата по пряката пътека — каза Лола. — След малко ще бъде тук.

Сара не каза нищо. С къщата зад гърба им, Конър от лявата страна и Ют от дясната, бяха готови за борба, ако се наложи.

Но се надяваше, че няма да се стигне дотам.

— Не — каза Лола и примижа срещу слънцето. — Съвсем сигурно е, че няма да има стрелба.

— И защо си толкова сигурна?

— Щом Ют не е стрелял досега, значи не бива да стреля.

Въпреки думите на Лола, Сара стискаше толкова силно пушката, че я заболяха ръцете.

Откакто Ют дойде в малката й долина по-скоро мъртъв, отколкото жив и остана при нея, нямаха никакъв проблем с индианците, които понякога минаваха оттук на път за ловните си територии. Тримата мъже, които яздеха към ранчото, бяха първите хора, които идваха тук с лоши намерения от години насам.

„О, Господи, надявам се, че нищо лошо няма да се случи на Конър“ — мислеше тя отчаяно.

Но на лицето й не беше изписан страх. Без да помръдват, тя и Лола наблюдаваха двамата високи мъже, които вече влизаха в двора на ранчото, възседнали дорестите си мулета.

— Само двама са — каза Сара.

Лола изсумтя.

— Мога да броя.

— Къде е третият?

— Най-вероятно се промъква отзад. — Тя хвърли на Сара една бърза беззъба усмивка. — Няма да се учудя, ако пострада.

Сара се усмихна тъжно. Мисълта, че някой се промъква зад гърбовете им, не беше много утешителна.

Така, както я беше научил Ют, тя се отдръпна малко от Лола, за да не се припокрива обсегът на пушките им. По-възрастната жена направи същото.

„Поне колибата е зад гърба ни“ — помисли Сара.

Изсъхналите дъски не бяха кой знае каква защита, но все пак беше по-добре от нищо.

— Е, Калпепърови са — обади се след малко Лола.

— Как разбра?

— Те яздят такива дорести мулета.

— И кои точно са? — попита Сара.

— Не мога да разбера оттук. Ют казва, че петима от тези дяволи живеят в Спринг Каниън.

Дишането на Сара се учести. Тя леко се наведе напред, взирайки се към скалите. Но виждаше само двама ездачи.

— Виждаш ли третия? — попита Лола.

— Не.

— Ще ми се да не мразеше толкова някой да дъвче тютюн. Това би ме поуспокоило малко.