Елизабет Лоуел - Зовът на сърцето

— В деня, в който заплача, слънцето ще залезе на изток.

Тя не се съмняваше. Той не беше емоционален човек. Тя свали кожената лента от китката си и завърза косата си с нея. Мислеше си за сериозното му лице.

— А какво ще кажеш за смеха? — попита тя, без да се замисля.

— Какво за него?

— Смееш ли се?

— Когато нещо ми се стори смешно.

— И кога за последен път нещо ти се е сторило смешно?

Той изръмжа от болка, когато надигна хълбоците си.

— Е? — настоя тя.

— Не си спомням. Защо?

— А усмихваш ли се?

— Какво е това, катехизис? Нима очакваш да намериш Робин Гудфелоу пълен с олово и той да ти прави смешки, за да те забавлява?

Сара тихо се засмя.

— Робин Гудфелоу — повтори тя. — Господи, толкова отдавна не съм си спомняла за Шекспир! Харесва ли ти „Сън в лятна нощ“?

— Някога ми харесваше.

— Но сега не, така ли?

— След войната „Хамлет“ ми допада повече.

Имаше нещо в тона на Кейс, от което я побиваха тръпки.

— Отмъщение — каза тя.

— Готов съм. — Той здраво завърза ризата. — Можеш да се заемеш с това, което смяташе да правиш с крака ми.

Сара се обърна и го погледна. Веднага забеляза, че той бе започнал да размотава превръзката от бедрото си, но не беше довършил.

Очевидно само завързването на ризата около слабините му е струвало доста усилия. Лицето му беше бледо под черната брада. По челото му имаше ситни капчици пот. Устата му представляваше само една тънка черта.

— Трябваше да ме оставиш аз да го направя — каза Сара. — Имаш нужда от силата си, за да оздравееш.

— Ще смениш ли или не тази проклета превръзка? Всъщност, за мен е без значение.

Ако гласът му не беше толкова изтънял от болката, тя щеше да продължи да му се кара, сякаш й беше по-малък брат.

— Не се смеем — промърмори тя, коленичейки до него, — не плачем, не се усмихваме. Но си имаме характер, нали така?

Беше му трудно, но се въздържа да й отговори. Учуди се, че му струваше такова усилие просто да си държи езика зад зъбите. Той, който се беше заклел да не изпитва никакви чувства след смъртта на Тед и Емили.

Дори гняв.

Сигурно е от треската.

Но се страхуваше, че всичко това се дължи на ангела на милосърдието, който коленичеше до него, с аромата си на рози и острия език.

Кейс стисна зъби, за да устои на нежното докосване на ръцете на Сара, която развиваше превръзката на бедрото му. Неведнъж усети как ризата й се допира в голия му крак.

И беше сигурен, че два пъти почувства копринената тежест на гърдите й.

Болката би трябвало да му попречи да се възбуди. Но не му пречеше.

— Триста дяволи — изсъска той.

Сара трепна. При всяко развиване на превръзката ръката й неминуемо докосваше чатала му. Буцата, която нарастваше под парцала, ставаше все по-внушителна.

— Съжалявам — каза тя. — Старая се да бъда внимателна.

— Престани да пипаш толкова леко и свършвай по-бързо.

Тя замълча и продължи работата си Не каза и дума и когато той се надигна, за да види раните.

Едната имаше коричка и заздравяваше добре. Другата представляваше една червена дупка в бедрото му. Останки от лапата блестяха по кожата като капчици дъжд.

— Има ли останал куршум? — попита Кейс.

Тя скришом погледна към слабините му.

От това, което виждам, зареден си отвсякъде.

Заедно с тази мисъл тя изпита и някакво непознато усещане — тревога, примесена с нещо друго. Нещо странно, което не можеше точно да определи.

— Ами, не. Извадих куршума от другата страна. Не е засегнал костта.

— И аз мислех така. Изстрелът не ме събори, въпреки че пропуснах целта.

— Явно все пак си уцелил. Ют каза, че си единственият, който си е тръгнал.

— Има още много Калпепърови там, откъдето дойдоха тези двамата.

Кейс се надигна, за да опипа задната страна на бедрото си. Пръстите му докоснаха старателно направения шев. Наведе се над отворената рана и си пое дълбоко въздух.

Вълни от пареща болка го заливаха с всеки удар на сърцето му, но той не легна, докато не се убеди, че раната не е инфектирана. Нито пък миришеше.

Слава Богу!

Имаше много начини да умреш, които той би искал да избегне. От това, което бе видял по време на Гражданската война, гангрената беше един от най-ужасните начини да си отидеш от този свят.

Той се облегна назад. Дишаше тежко.

— Добра работа. — Гласът му беше дрезгав. — Благодаря.

— Най-добре ще ми благодариш, като не опъваш конците и не отваряш раните с непрекъснатото си въртене.

— Ще се постарая.

Въпреки язвителния й тон, ръцете на Сара бяха много внимателни. Тя намаза малко от целебната лапа върху чисто парче плат и отново превърза раната. Кожата му беше бледа и това я притесняваше, както и накъсаното му дишане.